Единственото нещо, което я разсейваше, беше да се съсредоточава над омразата си към Родриго — омраза, подхранвана от унижението на нейното неочаквано и безславно поражение в дуела. Ако се концентрираше върху мисълта за Родриго, гневът я правеше по-силна. А това не беше трудно. Можеше даже да го подуши в стаята. Той винаги бе притежавал някакъв особен аромат — на мъж и на море. Но имаше и нещо друго. Сега то се връщаше с болезнена яснота в ума й, сякаш годините бяха изчезнали, и тя коленичеше пред него, седемнайсетгодишно момиче, на техния остров на любовта. Тя се протягаше, за да го поеме, галейки го с ръка, поднасяйки го към устата си. За да се преклони пред красотата му с целувка. За да вдъхне дълбоко аромата му. Дори сега свързваше този аромат със забранено чувствено удоволствие.
Най-лошото беше, че с течение на времето тя започна да се уморява все повече и повече и, заспивайки, й се привидя как Родриго влиза в каютата, сваля веригата и я обладава както си е застанала на колене пред печката. Видението беше толкова шокиращо, че тя не можеше да го изличи от ума си. Гърдите й, преливащи от пристегнатия корсаж на роклята й, я боляха от желание да бъдат мачкани и стискани от ръцете на пирата; зърната й, твърди и щръкнали, копнееха да се надигнат под езика му.
В този момент тя чу как някой отключва вратата и преглътна, осъзнавайки колко е пресъхнало гърлото й и как езикът е залепнал за небцето. Облиза нервно устни, но не можа да ги навлажни. Сърцето й прескачаше и тя го прокле, стараейки се да успокои ритъма му.
Тогава той влезе със свещ в ръка. В началото тя не можа да го види. Пред очите й беше само ослепяващата я светлина. Те бяха привикнали към тъмнината и пламъкът на свещта ги изгаряше. Вратата се затвори зад Родриго, но той не помръдна. Просто стоеше там, взрян в нея, а времето сякаш беше спряло. Тя се поизправи на болящите я колене с нечовешко усилие и тръсна глава, опитвайки се да отхвърли коса назад. Но беше безполезно. Косата й беше твърде тежка и падаше като десетки панделки върху лицето, принуждавайки я да гледа към него през нещо като полупрозрачен воал. Най-накрая очите й се приспособиха и пожарът придоби нормалните си размери на трептящо пламъче на свещ. Родриго тръгна безшумно напред и лицето му дойде на фокус. Широкото чело. Високите скули. Римският нос. Пълните, чувствени устни. Златната коса, която блестеше и струеше между пръстите й като шепа испански монети. Той постави свещта настрана, без да отклонява поглед от лицето й. В другата си ръка държеше тежък златен бокал, който изглеждаше изработен преди най-малко сто години и блестеше с рубините си. Те сякаш танцуваха в трепкащата светлина и й напомниха отново за разбърканите алени чаршафи. Родриго държеше чашата небрежно между средния и безименния си пръст. Габриела погледна встрани, тъй като видът на тази ръка, обгръщаща бокала така, както някога бе обгръщала гръдта й, беше твърде интимна за изострените й сетива. Приведе клепки и се вгледа в раната на бедрото му. Беше почистена от кръвта и се виждаше само тесен бял белег. Но Габриела виждаше играта на мускулите под воала руси косъмчета. Проследи с очи гънката, образувана от бричовете му, и видя как той се втвърдява под погледа й. Тръпка на възбуда пробяга по кожата й. Устните й се открехнаха в усилието да си поеме въздух.
— За какво си мислеше? — попита той задавено. Тя вдигна поглед и срещна неговия през завесата от шоколадови коси.
— За това колко ми се ще да те убия.
Тогава той забеляза веригата. Изтръгна я с рязко движение от печката, свали я от врата й и я хвърли на пода, докато в същия момент вдигаше Габриела и я притискаше към себе си в буйна прегръдка, впивайки устни в нежната, протрита кожа на шията й.
— Не знаех — промърмори той в рамото й. Тя потръпна в обятията му.
— Ако си мислиш, че това ще те извини за всичко, което ми стори…
Той я пусна толкова внезапно, че тя загуби равновесие. Ръцете й бяха все още завързани зад гърба, така че, неспособна да се задържи, тя тупна като разбъркана купчина сатен в краката му. Той се приведе, опря лакти на коленете си и нежно отметна косата от лицето й. Милото му докосване я смая. Тя омекна, гърдите й се изпълниха с чувства, които не искаше да допусне. Това я уплаши, затова отдръпна глава от дланта му и й се прииска той да не е така близо до нея. Но Родриго леко погали голото й рамо. После плъзна пръста си под тясната материя, която притискаше гърдите й и я раздра до долу, излагайки тялото й на жадния си поглед. Коленичила с голи гърди пред него, тя усети как целия товар на цивилизацията, който беше носила през живота си, се свлича заедно с роклята. Ръцете му галеха плътта й. Той не се колебаеше. Не искаше позволението й. Просто я милваше с гърба на пръста си, сякаш утвърждавайки правото си да прави това. Тя се почувства по-безпомощна, по-поробена от разголените против волята й гърди, отколкото от натиска на корсажа. Опита се отново да преглътне и не можа. Опитваше се да си върне самообладанието, на напразно. Бореше се с обсадата на тялото си, хитро обмислена от пирата, и губеше. Тръпките, които той пораждаше в нея с докосването на ръцете си, шепотът му, всичко това беше толкова изкусително, че я караше да се предаде изцяло. Чувстваше как някакъв пламък я изпълва отвътре и образите и чувствата, които той пораждаше, я караха да трепери и я оставяха без дъх с всепоглъщащата си сила. Никога не се беше изправяла пред по-неустоима и прелъстителна атака. Сякаш всички нейни стари мечти и надежди се съживяваха в нея. Мечтите, в които му се отдаваше докрай и молеше за още. Очите му се вдигнаха от гърдите й и се взряха в нейните, очи на див звяр.