— Ела — прикани я той. — Утоли жаждата си.
Той вдигна бокала към устните й. Тя усети аромата на виното, тежък и богат. И все пак знаеше много добре, че Родриго нямаше предвид жаждата на гърлото. Той искаше да насочи желанията й към изкушението на докосването си. Разклащаше чашата пред очите й като дявол, съблазняващ душата й. Щеше да е толкова лесно да я изпие на един дъх. Но в последния момент Габриела отвърна лице.
Почувства гнева му, преди да е направил каквото и да било движение. И изведнъж, с един лъвски подскок, той стана на крака. Юмрукът му сграбчи косите й. Издърпа главата й назад, поднесе бокала до устните й и го наклони. Трябваше да отвори уста или да позволи на виното да залее лицето й. Стряскането и страха я победиха. Тя разтвори устни и преглътна конвулсивно течността, която той насила наля в гърлото й. Когато пресуши чашата, Родриго отдръпна чашата, но продължаваше да стои над нея, държейки косата й така, че лицето й беше обърнато нагоре. Тя стисна устни. Мълчеше и се взираше упорито в очите му. Бавно, продължавайки да стиска косата й, той отново се наведе до главата й. Когато очите му бяха на няколко сантиметра от нейните, тя изплю в лицето му виното, което не беше преглътнала. То закапа от него като кръв.
Червено като рубин. Алено като онези проклети чаршафи. Той изпи течността от лицето си с такова спокойствие, че тя се изплаши.
— Разля го — каза й. После обърса с пръст капката, стекла се по брадичката й. Пъхна го в устата й и я накара да го оближе.
— Знам какво искаш — каза тя с треперещ от страст глас. — Само че няма да го направя. Първо ще трябва да ме убиеш.
— Преди беше по-мила с мен — отговори й весело той.
— Това беше преди…
Тя млъкна рязко, осъзнавайки, че по някакъв странен начин те пресъздаваха нейната пиеса.
— Преди какво, caricia? Да се превърна в отвратителен негодник? Доколкото си спомням, ти харесваше отвратителния негодник, когато бяхме деца.
Очевидно беше чел пиесата повече от веднъж и сега й се подиграваше със собствените й думи.
— Не играеш ролята си, caricia. Мисля, че репликата ти е: „Ти ме изостави, за да преследваш жестоките си цели.“
— Дяволско изчадие такова! — изкрещя Габриела, попаднала в клопката му. — Никога вече не бих повярвала и на една твоя дума! Никога вече няма да ти повярвам.
Той се изправи, поглеждайки я мелодраматично, сложи ръка на сърцето си и каза:
— От името ми се боят надлъж и нашир в Индийския океан — от Африканския нос до морето на Целебес. Плячкосвал съм кораби и съм събрал съкровища, достойни за кралски откуп. Но без любимата жена аз съм половин човек!
Тя седна назад и се облещи.
— Как смееш да ми се подиграваш?
— А — отвърна Родриго с естествения си глас, усмихвайки се едва-едва. — Не виждаш ли абсурдността на всичко това? Сега ме проклинаш, но аз си спомням едно диво малко момиче с разпиляна коса и весел смях, което се хвалеше, че може да ме надвие на шпага, докато тичаше през английските хълмове с увиваща се около коленете му пола.
Той й помогна да стане и развърза ръцете й. После потърка нежно китките й там, където въжето се беше отбелязало. Осъзнавайки, че той се опитва да я обезоръжи и че започваше да се поддава на слабостта си, тя издърпа ръката си от неговата и закрепи корсажа обратно върху голите си гърди. След това каза сериозно, сякаш освободила се от гнева, който бликаше преди в думите й:
— Родриго, ти искаш да решаваш вместо мен бъдещето ми. Точно като баща ми и Хейстингс. Но аз не приемам да ми се казва какво да правя, какво да мисля и какво да искам. Бо Балон беше моята мечта през по-голямата част от живота ми. Ако ти позволя да ми я отнемеш, ще направя това, което стори майка ми.