— Погледни това, Габе — каза й той. — Това е твоят Бо Балон.
18.
Няколко часа Габриела заглушаваше скръбта си, помагайки на спасените роби. Внимателно махаше оковите им, ридаейки вътрешно при вида на засъхналата кръв, покриваща глезените и китките им. Изкачваше се отново и отново по хлъзгавите стълби, подкрепяйки някоя жена или носейки на ръце дете, толкова леко, че приличаше на птиче. От време на време спираше, за да хвърли поглед на масата измъчени хора и постепенно започна да ги чувства като отделни личности, всеки със своите нужди и желания, които й се струваше невъзможно да изпълни.
След като африканците бяха отведени на съседния кораб, робската галера потопена и екипажът й натоварен на лодки, Габриела се зае с раните на човешкия товар. Наложи ги с лековити билки и ги превърза. Разбира се, Родриго беше предвидил последствията от мисията им и я беше довел специално да види този ужас, затова носеха голямо количество билки, лекарства и превръзки, както и бурета прясна вода за промивка на раните. След като се беше занимавала часове с лечение, Габриела се почувства напълно изцедена и почувства, че не може да понесе повече.
Когато се върна на El Paraiso, тя беше толкова изтощена, че всичко, на което беше способна, беше да наблюдава безпомощно как El Fortuna отплува към Африка и отвежда изплашените пленници у дома. Ръцете на Родриго, положени върху раменете й с подкана да си легне, я стреснаха. Чу как той нареди на Уолис да я отведе в каютата му. Смътно усети, че се движи, водена от кормчията. Но нищо не достигаше напълно до съзнанието й. Нищо освен ужаса, който умът й се опитваше да отхвърли.
Когато вратата на кабината се затвори меко зад гърба й, тя се втренчи пред себе си така, сякаш виждаше стаята за пръв път. Родриго й бе предоставил каютата си до края на пътешествието, така че тя спеше в леглото му, увита в алените чаршафи, които не бяха напускали мислите й от деня, в който ги видя за пръв път. Сега ги гледаше без да ги разпознава. Всичко, което беше в състояние да направи, беше да иде до леглото, да ги докосне с трепереща ръка, да се свлече като обрулено листо на пода, да облегне чело на чаршафите и да затвори уморените си очи.
Когато минути по-късно Родриго влезе да види какво става с нея, тя ридаеше с цялото отчаяние, което бе потискала по време на пълния си с гняв и мъка живот като незаконородена дъщеря на дука. Раменете й се тресяха, гърлото й гореше, отчаянието тежеше в гърдите й като камък. Плачеше за онези, на които напразно се бе опитала да помогне. Плачеше за всички изгубени години, през които се бе надявала и бе мечтала. Плачеше, трябваше да го признае, за себе си.
Чу гласа му над себе си.
— Caricia.
Беззвучно прошепната дума, в която обаче се съдържаше цялата мъка, която бе носил в себе си през годините. Цялата самота, всички разбити желания, които беше жертвал за доброто на хората.
— Как можа да ми сториш това? — изплака тя. Погледна го обвинително и видя в очите му състрадание, каквото не беше съзирала досега.
— Прекрасно помня първия път, когато видях такова нещо. Знам какво чувстваш, защото сам съм го изпитал.
— Наистина ли?
Не беше осъзнала, че е ядосана, но изтръпна от ядното звучене на думите си, което пропъди с безнадеждността си един толкова интимен миг.
— Играеш си с мен. Нарочно ме подложи на това.
— Исках да разбереш.
— Ами аз, Родриго? Добре си знаел, че като ми покажеш кошмара, аз никога вече не бих могла да се върна към предишния си живот. Не мога да се прибера у дома и да виждам роби навсякъде, без да мисля за това, което видях днес. Знаеше го, когато ме водеше насам. Но какво да правя сега? Лутам се между два свята. Не мога да се върна, не мога и да продължа напред. Част от мен знае, че трябваше да видя истината. Не мога да продължа да живея като преди. Но в мен има и още една част, Родриго. Част, която те мрази, задето ми показа робството.
Тя почувства как риданията я разтърсват отново.
— Бо Балон беше всичко, което имах. Всичко, което някога съм имала. А сега ти разби тази мечта.
— Вече ти казах, Бо Балон винаги е бил празна мечта. Желанията ти са нереални. Градят се върху зло.