— Но вместо това…
— Вместо това те ме отведоха в Англия. Най-студената и безрадостна страна, сътворявана от Бога. Дъглас ме приюти и започна да оформя съвършения английски джентълмен и служител на Компанията.
— Така и не разбрах защо го правеше.
— По същата причина, заради която е задържал майка ти, може би. Защото аз представлявах рая за него. Той не би понесъл мисълта да изгуби рая, на който се е наслаждавал тук като млад. Знаеш, че винаги съм изпитвал някаква странна симпатия към Дъглас.
— Странна, наистина.
— Понякога се чудя дали би могъл да се изтръгне от хватката на безскрупулния си син. Ако го направи, ще бъде способен и на наистина добри неща.
— Предполагам, че съжаляваш и Хейстингс — каза тя с повече горчивина, отколкото възнамеряваше.
— Може би малко.
— Значи си по-възвишен от мен.
Той помълча секунда.
— Подозирах, че е наполовина влюбен в теб и не го осъзнава.
Тя замръзна. Извърна лице и затаи дъх.
— Това би обяснило защо никога не те прие за своя сестра.
Той видя, че я кара да се чувства неудобно и се върна към предишната тема.
— Сега знаеш защо трябваше да те оставя и да се върна тук. И сега ти казвам, че винаги съм те обичал. Никога, нито за миг от деня, в който заминах, не съм спирал да мисля за теб, да копнея за теб. Виждах лицето ти във всеки залез. Чувах гласа ти във вятъра. Но трябваше да поставя личните си нужди на второ място.
— И моите — промърмори тя. — Дадох ти тайните на душата си, а ти не ми повярва достатъчно, за да ми довериш най-важното нещо в живота си.
Той протегна ръка към нея, но тя го отблъсна.
— Не знаеш какво ми беше, когато замина. Идея си нямаш за последствията, които аз трябваше да заплатя, защото ти не ми вярваше.
Тишината вибрираше в каютата. Габриела не можеше да го погледне. Страхуваше се, че ако направи това, ще каже повече, отколкото трябва.
— Може би това е вярно — каза той най-накрая с прегракнал глас. — Но е отдавна в миналото. Това, което е истинско е, че ти и аз сме тук сега, а това зло руши нашия рай. И ти, и аз сме се борили с Хейстингс преди. Ще ми помогнеш ли да изпълня дълга си?
Тя седна и разтърси глава, за да подреди разбърканите си мисли.
— Какво искаш да направиш?
— Искам да спра Хейстингс.
— И как ще постигнеш това?
— Най-добре би било да го хвана, да го отведа пред адмирал Фултън и да го накарам да признае.
— Но той, разбира се, никога няма да ти се остави жив.
— Може би да.
Изведнъж тя видя злобното лице на Хейстингс в студената Бедфордширска зора. Видя и лицата на африканските семейства, пленени от този робовладелец. Спомни си един открит огън, където една робиня беше разпъната, очаквайки удоволствието на господаря си. И гласа на Хейстингс, говорещ за плановете си да отплава за Занзибар в началото на следващия месец. Това беше само след няколко дни.
Тя погледна Родриго в лицето и каза меко:
— Може би и аз мога да помогна с нещичко.
19.
Мадагаскар беше четиримачтова шхуна, която извършваше редовен преход между Диего-Суарес, Махе и Занзибар. Принадлежеше на френска компания и се управляваше от двайсетчленен екипаж плюс капацитет от още двайсет пътници — смайващ лукс за тази част от света. Дегизирани като двойка французи, Родриго и Габриела се качиха на борда му на Махе. Бяха акостирали през нощта на отдалечената част на острова, където бяха пресрещнати от двама от съгледвачите на Родриго, които им дадоха дрехи за смяна и резервираха билети под името Д’Алар.
Уолис не беше съгласен да взимат и Габриела, но тя отбеляза, че една френска девойка едва ли е най-очевидният кандидат за подобна операция. Обгърната от няколко фусти и с дантелено боне на главата си, Габриела се чувстваше неудобно, задушавайки се в сатена, след като толкова дни беше носила свободните пиратски дрехи. Освен това постоянно я притесняваше мисълта, че може да я разпознаят. Оказа се, че всички пътници говорят само за това как някакъв мистериозен и много важен пасажер се намира на кораба заедно с неколцина мъже, които да го пазят. Той бил настанен в капитанската каюта, където двама тежко въоръжени стражи патрулирали през цялото време. Габриела, Родриго и другарите му поемаха ужасния риск да бъдат разпознати и обезоръжени.
Когато потеглиха, Родриго, който чакаше на палубата, я изненада, като я прати да погледне какво става в коридора. Габриела неохотно тръгна към стражите с най-плавната театрална походка, на която бе способна, и ги дари с блестяща усмивка. Когато говореше френски, гласът й се понижаваше, така че който и да беше зад вратата, не можеше да я чуе. Така че тя каза: