— Казаха ми, че пазите някакъв много високопоставен пътник. Боже, ами той трябва да е изключително важен, щом го пазят лично двама такива юначаги като вас.
Стражите си размениха самодоволни погледи.
— Кога ще мога да видя този мистериозен мъж?
— Нашият работодател няма намерение да напуска каютата през време на пътешествието, mademoiselle.
— Ама никак ли? Той сигурно има нужда от компания, както всички нас. Той все пак е човешко същество, нали?
Двамата се подсмихнаха.
— Така казват, mademoiselle. И все пак — единият се наведе напред и понижи глас, — понякога се съмняваме в това, поне ние, които работим за него.
Със строг тон, целящ да заглади откровеността на колегата му, другият каза:
— Господинът ще се храни само в каютата си. Заповядано ни е да не позволяваме да го безпокоят.
— Дори — прибави партньорът му — такава очарователна mademoiselle като вас.
— Значи той не може да излиза — промърмори тя уж със съжаление. — Горкият човек. Колко ужасно. Но, предполага се, че това е цената на славата, нали, messieurs!
С прелъстителна усмивка тя си тръгна, демонстрирайки най-разкършената си походка пред смаяните войници. Изглеждаше напълно спокойна, но цялата трепереше от мисълта, че Хейстингс е от другата страна на тази врата.
Когато се върна на палубата, където никой не можеше да я чуе, тя каза на Родриго какво беше открила.
— Той е невероятно предпазлив — отбеляза тя накрая.
— Винаги е бил предпазлив — по неговия си демоничен начин.
— Може би малко прекалено за човек, който смята, че е способен да ни разбие напълно на Амирантите.
— Той никога не оставя нищо на случайността. Така че какво ще правим сега?
— Ако излезе и ни забележи, ще трябва да действаме. Ако стражите не грешат и той не се покаже, ще чакаме до полунощ и тогава ще превземем кораба и ще го насочим на юг. El Paraiso ще ни чака веднага след Ил-о-ваш.
Вече няколко часа плаваха в открито море и все още никой не ги подозираше. Окрилена от възможността да завършат мисията благополучно, Габриела почти не забеляза нарастващото безпокойство на Родриго, докато двамата стояха край перилото и той гледаше втренчено в далечината. Скоро преминаха покрай един невероятно красив остров, обрасъл с лъскавозелени палми и обграден от бели плажове, зад които се възвисяваха красиви планини. Както повечето от гранитните острови, и този приличаше на пържено яйце; зеленината в центъра оформяше жълтъка, а заобикалящите я бели пясъчни плажове представляваха белтъка. Залезът ги обливаше с оранжев блясък. Беше шест часа и слънцето залязваше като по часовник, както всеки ден. Точно както изгревът настъпваше точно дванадесет часа по-късно, без значение от сезона.
— Какво е това? — попита тя.
Мина известно време, преди Родриго да й отговори, толкова беше потънал в мислите си. Най-накрая все пак отвори уста:
— Праслин. Вторият по големина от гранитните острови. От другата страна има плантации. Но центърът на първобитните гори е райско кътче, каквото не си виждала в живота си. Помниш ли като ти разправях за meu avo — дядо ми, Реис?
— Разбира се. Този, който те е отгледал, защото баща ти не е могъл да стои в къщи при теб.
— Да. След като майка ми умря, той беше най-добрият ми приятел. Той ме водеше на това място, французите го наричат Vallee de Mai. Но meu avo казваше, че това са Градините на Едем. Тук са оцелели растения, които не съществуват никъде другаде на земята — включително coco de mer.
— Какво е това?
— Това е забраненият плод, за който се говори в Библията. Някой път ще ти го покажа. Като го видиш, ще разбереш защо.
Разказите му за тайнствени места го правеха близък и мил на сърцето й. Тя също усещаше силата на това място, сякаш можеше да усети всички чувства и тайни, които това откъснато от останалия свят кътче пазеше. Какво ли е да живееш в джунгла, за която вярваха, че е градината на Едем?
— Meu avo винаги казваше да идвам тук, когато имам неприятности. Преминаването през джунглата към средата на острова е трудно. Това, както и предразсъдъците на хората за произхода на мястото, държат всички на разстояние. Казваше, че тук ще бъда на сигурно място.
Той обърна глава и очите им се срещнаха. Тя почувства, че й беше казал това не просто за да поддържа разговора. През лицето му отново премина сянка на тревога и той се вгледа в морето.
По-късно, когато нахлузваше мъжките си дрехи, Габриела усети в сърцето си невероятно вълнение. С добре прибрана под шапката коса тя отиде на палубата при Родриго, като внимаваше да стъпва тихо. Над тях в мастиленото небе сияеха милиони звезди, които рядко можеха да се видят в северна Англия.