— Като се замисля — разколеба се той, — защо не си останеш в каютата?
— И петдесет от най-добрите ти пирати не могат да ме удържат там, Родриго.
— Тогава не ме изпускай от очи и прави каквото ти казвам. Не искам, ако нещо се провали, да пострадаш.
— Не се притеснявай за мен — каза тя, но загрижеността му я трогна.
Родриго се прокрадна до мястото на капитана, който стоеше до боцмана, управляващ кораба. Когато капитанът го поздрави, той кимна с глава. След това изтегли камата си толкова бързо, че Габриела едва проследи движението му. Със същата бързина Родриго опря острието в гърлото на капитана.
Възможно най-тихо Габриела се промъкна зад моряка, който стоеше до кормилото. В момента, в който забеляза какво става с капитана му, той почувства върха на шпагата й на гърба си, и замръзна с ръка на руля. Габриела чуваше гласа на Родриго, който говореше тихо на капитана, но не различаваше думите му. Нощта беше задушна. Тя се потеше в мъжките си дрехи, но ръката, с която държеше оръжието, не трепваше. Не се и съмняваше, че е способна да завърши успешно задачата си.
Капитанът извърна леко глава и отвори уста да каже нещо, но можа само да изпъшка, тъй като Родриго притисна по-силно острието към гърлото му. Тя чу мекото му предупреждение, преди да позволи на пленника си да говори.
— Боцман — каза приглушено той, — промени курса към Ил-о-ваш. Веднага.
След по-малко от час те забелязаха първите светлинни сигнали от борда на El Paraiso. Когато го достигнаха, пиратите се прехвърлиха безшумно на пътническия кораб и се погрижиха да обезвредят всички членове на екипажа и пасажери, които можеха да създадат неприятности. Родриго и Габриела хукнаха като един по коридора към крайната си цел. Пред вратата на капитанската каюта Родриго каза на стражите:
— Корабът ви премина под командването на Родриго Соро, джентълмени. Намерението ми е да отворя вратата, която пазите толкова ревниво. На ваше място бих проявил разум и бих се оттеглил от поста си, докато мога да го сторя невредим.
Разумни или не, стражите явно не възнамеряваха да напуснат местата си, така че Габриела и Родриго се видяха принудени да извадят шпагите. Но скоро към тях се присъединиха и други пирати и войниците бяха набързо обезоръжени и завързани. Задъхана, Габриела се обърна към затворената врата с бясно биещо в гърдите сърце.
Тъй като двамата пазачи отказваха да им кажат скривалището на ключа, Родриго разби вратата с рамо. Тежкото дърво се изтръгна с трясък от пантите. Габриела го последва вътре, очаквайки да види Хейстингс треперещ от страх в някой ъгъл.
Минаха няколко секунди, преди истината да достигне до съзнанието й. Хейстингс го нямаше там. Нямаше нищо, освен една празна стая.
20.
Когато след изтощително претърсване се оказа, че няма и следа от Хейстингс, те пуснаха пътническия кораб по пътя му. El Paraiso пресрещна другите два кораба на Родриго и малката флотилия се понесе на югоизток, далече от Амирантите и от Сейшелите. Родриго беше разтревожен и крачеше нагоре-надолу по палубата като лъв в клетка, скастряше остро подчинените си, сякаш пришпорван от спешни, но неприятни задължения.
Когато оставиха Мадагаскар далече зад себе си и Родриго можеше вече да напусне поста си на палубата, тя го последва в каютата му. Когато почука на вратата, той отговори нервно. Влезе и го видя приведен над пръснати по масата карти, в които се взираше така, сякаш търсеше ключа към някаква загадка.
— Какво правиш? — попита тя.
Той блъсна картите настрана и пак се заразхожда напред-назад.
— Ти със сигурност ли го чу да казва, че ще бъде на шхуната за Занзибар?
— Да. Със сигурност.
— Тогава какво е станало?
— Предполагам, че е променил намеренията си. Може би е тръгнал с флотата си към Амирантите.
Той премисли тази възможност и кимна. Чак тогава вдигна очи и я погледна. Видя две присвити кобалтови очи, пълни с желязна решителност, които го гледаха втренчено. Това беше лицето на влюбена жена.
— Габе…
— Просто току-що осъзнах нещо.
— Какво, caricia?
— Че всеки миг, прекаран с теб, е скъпоценен. Не мога да предвидя какво ще стане занапред. Не мога даже да предположа каква ще е съдбата ни. Знам само, че всичко, което имаме, е тук и сега. И искам да знаеш, че преди те излъгах.
— Кога? — попита той и наостри уши.
— Когато ме попита дали някога съм искала нещо друго, освен Бо Валон. Исках и още едно нещо. Но мислех, че никога няма да мога да го имам. Онази нощ, когато ти ме напусна… промени живота ми завинаги. Промени мен. Не вярвах, че може да поискам отново същото нещо. Не вярвах, че ще мога да си го позволя, да се осмеля. Но сега вярвам. Не мога иначе, Родриго. Сега го искам повече от когато и да било, повече от всичко, което някога съм искала.