С един последен поклон Габриела напусна сцената, последвана от хор разочаровани въздишки, и отиде да види какво става. Кимайки разсеяно на поздравленията на актьорите, тя профуча край тях като стрела.
— Трябва да говоря с теб веднага — провикна се брат й през шумотевицата.
Преди да успее да каже още нещо, режисьорът Хъмфри Холингстед, пробивайки си път през струпаните хора, се приближи към тях. Само един поглед беше достатъчен на Габриела да разбере, че пак е ядосан.
— Госпожице Аштън-Крос, вие пак преправяхте репликите си.
— Ами да, господин Холингстед, май тъй стана.
Той сграбчи гъстата си къдрава коса и направи няколко драматични движения, все едно я късаше.
— Ще ме подлудите! Все променяте текста! Никога не знам какво ще кажете в следващия момент! Всяка вечер играете различна пиеса.
— Мислех, че имам това право — обясни му тя, свивайки рамене. — В крайна сметка, аз написах тази пиеса. Нали, Кълън?
Като усети, че тя може да го намеси в спора, Кълън побледня.
— Ако не прекратите това — предупреди я Холингстед, — ще се почувствам принуден да премина към действие и да ви уволня.
Кълън отвори уста да каже нещо. Познавайки обаче склонността, на брат си към капитулация, Габриела се изстъпи пред него.
— Вие имате нужда от мен, господин Холингстед. Само привкусът на скандал, който аз придавам на тази пиеса, привлича публиката към нас.
— Предупреждавам ви, госпожице Аштън-Крос. Искам текстът да бъде представен както си е в последното действие. Както си е, госпожице Аштън-Крос. Това е заповед.
— Заповед? — Тя хвърли лукав поглед към Кълън, който извърна притеснено очи. Заповедите не й бяха по сърце и всички знаеха това. Холингстед също. Беше заповядал на Габриела да иде в леглото му и тя бе отказала.
Иззад кулисите се запромъкваха почитатели и изблъскаха Холингстед встрани. Бяха главно мъже, някои с гардении в ръце, но всички с изражението на покорни поклонници, жадуващи добра дума. Между тях имаше артисти, дендита и контета от най-разпуснатата част на Лондон. Барон Суолбърг и неговото ексцентрично обкръжение, в което се движеше и гърбавият му братовчед, току-що пристигнал от Германия. Граф Лигейт и развратните му приятели. Романистът Бълуър-Литън, чиито ръце внимателно опипваха Габриела, също беше тук, заедно с толкова други женкари от висшите класи на обществото, чиито животински навици сякаш бяха поощрявани от променящата Англия реформа. Всички до един привлечени единствено от шокиращата чувственост на пиесата — и от нея.
Като забелязаха Габриела, те се втурнаха вкупом към нея, почти събаряйки я от ентусиазъм.
— Не можем да говорим тук — каза тя на Кълън. Той започна да пробива път през навалицата и тя го последва плътно.
— Казах ти, че няма да спре при нас — каза един поет на приятеля си. — Никога не спира.
— Може би слуховете — предположи друг. — Може би тя просто не се интересува от мъже.
— Чух, че наистина познавала пирата, когато той живеел в Англия. Затова го играе толкова правдоподобно.
Мъжът се обърна и се взря във видението, приближаващо срещу тях.
— Чух… — той прилепи уста до ухото на другия и зашепна остро.
— Не! Не може да бъде!
Игнорирайки клюките, братът и сестрата си пробиха път през данданията до нейната съблекалня, където масите вече бяха отрупани с гардении. Индипендънт беше писал веднъж, че актрисата ги обожава, тъй че оттогава насам я засипваха с тези цветя, докато беше започнало да й се струва, че някой ден ще се задуши от тежкия им аромат.
— Защо е това бързане? — попита тя, приближавайки се към масата, за да изхвърли цветята.
— Татко прати да те заведат при него.
Габриела помълча миг, за да възприеме думите, после се извърна като в транс, изпускайки забравените цветя край масата.
— Изпратил е хора да ме отведат при него?
— В бележката пишеше да се явиш веднага. Чака те в Уестбъри Хаус.
Тя вдигна очи, срещна погледа му и разбра, че и той осъзнава значението на случилото се. Нито веднъж през всичките години, след като напусна една нощ имението му в провинцията, Дъглас Крос не я беше викал.
След като Кълън излезе, Габриела застана пред огледалото и започна да маже лицето си с крем. Забеляза, че ръката й трепери и се нарече глупачка. Ако дукът я викаше, това можеше да означава само едно: извоювала си е нещо като победа. Изведнъж в гърдите й забълбука огромно вълнение. Какво друго можеше да означава?