— По-силно — изпъшка тя. — По-силно.
Думите й го възпламениха. Той я повдигна и я облада докрай, докато тя не отметна глава назад, не отвори уста и не изкрещя удовлетворението си към бурното небе.
24.
Габриела се събуди с глава между краката на Родриго. Бузата й лежеше на вътрешната страна на бедрото му. Тя беше лепкава, дългите златни косми се бяха сплъстили от резултата на тяхната страстна нощ. Безкрайна нощ на непрестанно, непредставимо удоволствие. Замъгленият й поглед проследи дългия му крак към чатала, където беше той, отпуснат, но все още огромен — символ, триумф на мъжествеността, на силата, на… освобождението. Бяха спали под звездите като деца на Бога, без дрехи, които да покриват голотата им или да възпират търсещите им ръце. Когато през тази нощ той я докосваше, грубата му длан срещаше мека и топла плът: копринената гръд, извивката на гладко бедро. Тази сутрин тук, в Градината на Едем, в прегръдката на любимия си, пропита със спомена от страстта им, Габриела се почувства преродена. Преливаща от благодарност, наведе глава и любовно облиза бедрото му. Родриго се стресна и се събуди. Като усети, че той се движи, тя му се усмихна, взе го в ръка и го целуна нежно, усещайки, как се събужда под устните й.
— Още не мога да повярвам, че си тук — промърмори тя с въздишка. — Като някакво чудо е. Толкова съм благодарна, никога няма да те оставя да изчезнеш отново.
— Тази сутрин не си толкова обезумяла като вчера — забеляза той с весела усмивка.
— Чувствам се по-силна. Сякаш част от твоята сила — от твоята енергия — е преминала в мен.
— Точно така е. Африканското племе Шона вярват, че когато един мъж се изпразни, той предава енергията си на обекта на желанието си. А аз имам осем години енергия в запас. Не е чудно, че се чувстваш така.
— Не се заблуждавам, че си ме чакал осем години.
— Вътрешно, да.
Тя се засмя на съненото му изражение.
— Е, физически ти се доказа. Не че имаш нужда от доказване.
Той доби притеснено изражение.
— Как успя да станеш такъв… изключителен любовник.
Той само сви рамене, сякаш предпочиташе да оставят този разговор.
— Хайде де, Родриго. — Тя го сбута с лакът. — Кажи ми.
— Имах си… учителка.
— Жена ли?
— Да.
— Шейла ли?
Той наистина се втрещи.
— Откъде разбра за Шейла?
— А, лесно. Когато бяхме деца, винаги когато някоя дамичка трябваше да бъде спасена, ти я наричаше Шейла.
— Наистина ли? Е, Шейла е една жена от племето Шона далеч в сърцето на Африка. Тя беше на осемнайсет, а аз — на дванайсет.
— На дванайсет! И тя те научи да правиш любов?
— Това е традиция в семейството ми. Баща ми и дядо също са били обучени в изкуството на Шона при встъпването си в мъжествеността. Виждаш ли, Габе, племето Шона е остатъкът от една изгубена цивилизация в централна Африка — Зимбабве. Виждал съм развалините на величествените им градове. Имали са напреднала култура, по-напреднала, струва ми се, от всичко някога създадено в Европа. Мъжете и жените са били равни — истински партньори. Осъзнавали са как доброволно отдадената енергия в една връзка създава нерушима хармония и доверие, абсолютно нечувано при вашите европейски любовни афери. Превърнали са правенето на любов във форма на изкуство, тайните на което са били пренесени през вековете от потомците им от племето Шона. Но все пак това познание бавно отмира.
След кратко мълчание Габриела попита с тон, който издаваше ранимостта й в този момент:
— Обичаше ли я?
— Обожавах я. Така, както един ученик обича учителя си.
— Шейла е красиво име.
— И аз така мислех.
— А какви точно бяха тайните, в които те посвети?
— Ами… трудно е да се обясни с думи.
— Опитай.
— Те целят да разрушат задръжките чрез играене на роли. Ти си актриса, това би трябвало да ти харесва.
— Задръжките… наистина ли?
— Освен другите неща. И, разбира се, моята дипломна работа — най-голямата от изгубените любовни тайни на Зимбабве. За това не мога да говоря. — Той се обърна и я погледна хитро. — Но някой ден може да ти го покажа.
Тя почувства как кръвта се сгорещява във вените й.
— Кога?
Но Родриго не отговори. Само я целуна по-красноречиво, отколкото ако й беше отговорил с думи.
— Какво се случи с нея? С твоята Шейла?
Той потръпна.
— Робовладелците я хванаха. Тя беше богиня, а те се опитаха да я направят робиня. Но тя умря, преди да я пратят в колонията в Занзибар. Беше твърде свободен дух, за да свикне с този живот. Просто спря да живее.
Във въздуха се разстла тъга. Те мълчаха известно време, докато накрая Родриго каза: