— Понякога си спомням за онова противно момченце и си мисля как беше изключен от общата свързаност със Сейшелте. Ти, аз, Кълън, Дъглас и Каприс — всички имаме корени в този рай. Хейстингс е чувал всички истории за великолепието му от баща си. Колко ли е завиждал! Естествено е да е израснал с манията за Сейшелите и желанието да ги притежава. Той просто иска това, което искат всички — рай.
— За това ли е тази ваша битка?
— Разбира се, Габе. Всеки иска рая. По-особеното при нас, че раят, който всички желаят, е тъй материален. Можем да го почувстваме, да го докоснем, да го подушим. Той е истински. Той ни заобикаля.
Габриела никога не беше мислила за това в тази му светлина, но беше вярно. Дъглас, Каприс, Родриго, Хейстингс, даже Кълън и, разбира се тя; всички желаеха рая. Този рай.
— Значи ти и Хейстингс сте вплетени в тази битка, за да разберете кой ще бъде господарят на рая?
— Може да се каже.
— Значи ще трябва да го убиеш.
— Вероятно.
— Ами после? Няма ли да има и други претенденти? Цялото общество на плантатори? Цялата тази икономика, основана на робството? И може би, както Хейстингс, върволицата врагове да има зад гърба си силата на Англия?
Родриго не каза нищо. Нищо не можеше да каже.
В този миг Габриела осъзна за пръв път колко безнадеждна беше позицията на Родриго. Разбра изведнъж, че той е впримчен в една битка, която, исторически погледнато, едва ли можеше да спечели.
25.
— На сигурно място ли сме? — попита Габриела.
През последните няколко дни, докато се възстановяваха след морската битка, на нея й хрумна, че не бива по никакъв начин да напускат убежището, което това благословено място им предлагаше. До този момент тя всячески бе крила от Родриго, че кракът й е всичко друго, но не и оздравял, затова продължаваше да ходи с помощта на тоягата. Вече не се нуждаеше от нея благодарение на превръзката, която той й бе направил, но знаеше, че ако Родриго открие, че се чувства по-добре, ще настои да си тръгнат. За да претърпи сигурна загуба. Откакто осъзна колко безнадеждна беше борбата му, мисълта да го тласне към унищожение бе непоносима за Габриела. Затова, докато се възстановяваше, тя съсредоточи всичките си усилия да го разсее и да го направи щастлив, та дано поиска да остане.
Планът й успяваше в продължение на няколко дни. Родриго я беше желал с години и мисълта да може да я има по всяко време в този рай му се струваше твърде хубава, за да бъде вярна. Можеше да прекара часове в правене на любов така, сякаш не съществуваше нито утрешен ден, нито работа, която трябваше да бъде свършена. Но след време започна отново да става неспокоен и да му се иска да промени ежедневието си. Затова тя се подчини на молбите му да заминат, като го последва през джунглата до един далечен плаж.
— Достатъчно сигурно — отговори той. — На острова има само две плантации, а едната е на другия му край. Едва ли ще се натъкнем на някого. А ако това стане, има достатъчно места, където можем да се скрием.
Те се изкачиха на един хълм и се спуснаха от другата му страна. Там, блестящ на слънцето, лежеше най-красивият плаж, който беше виждала. Представляваше не особено дълга ивица бял пясък, по-скоро поредица от малки, закътани заливчета, осеяни тук-таме с палми. В океана се вдаваха големи гранитни скали и вълните се разбиваха в тях, като ги обливаха в кипнала пяна.
— О, прекрасно е! — извика Габриела. Хукна несъзнателно напред, после падна на колене и зарови ръце в пясъка. Родриго се приближи зад нея и тя му се усмихна.
— Точно за такъв пясък ми разказваше майка ми. Пипни го, Родриго! Като коприна е!
— Хайде да потърсим сянка — предложи й той. — Не искам да стоиш твърде дълго на слънце.
Лесно беше да подцениш жестокото екваториално слънце. Кожата й беше придобила блестящ златист цвят. Нямаше как да избегне това. Но все пак тя знаеше, че дори и час безразсъдно излагане на лъчите му ще й причини болезнени изгаряния.
Намериха едно местенце, където две такамаки със сребристи стволове се бяха наклонили едно срещу друго и сплетените им листа хвърляха хубава сянка. Габриела се хвърли на пясъка и потърка коленете си, оглеждайки се любопитно наоколо. Плажът, разположен близо до водата, беше осеян с къдрави като дантела зелени водорасли и гладки бели корали. Забеляза в морето острови, които ги заобикаляха отвсякъде. Техните възвишения преливаха в тъмни и светли тонове на зеленото, тук-таме прорязано от скали, които изглеждаха почти розови в светлината на следобеда. Морето беше ясно и чисто. Приливът беше покрил близките гранитни скали, така че тази част от водата изглеждаше толкова зелена, че беше почти черна, а на друго място — толкова прозрачна, че Габриела виждаше пясъка на дъното, по който пробягваха сенки в различни нюанси на аквамарина. В далечината всички тези цветове се смесваха и морето изглеждаше раирано. Сякаш там имаше острови, покрити с тънък воден слой. Вляво от тяхното заливче имаше полукръг от скали, които приличаха на буци мокър восък, който скулпторът е стиснал в ръка, позволявайки му да потече през пръстите му, и го е оставил да изсъхне. Зад кораловия риф се къдреха вълни и приличаха на седефен пръстен. Родриго седна до нея и тя усети колко тихо беше всичко, с изключение на далечния тътен на вълните и нежното припляскване на водата край плажа. От време на време подухваше топъл вятър и морето преливаше по пясъка, обгръщайки го като пътувал твърде дълго любовник. Настроението на това мирно място преля неусетно и в Габриела. Тя не беше жена, която обичаше бездействието. Умът й беше твърде неспокоен и пълен с бурни мисли, а тялото й бе свикнало с движение и със стремежа да постигне целите си. Но сега тя се заоглежда, изпълнена със странната очарованост на човек, срещнал се наскоро със смъртта и почувствал покоя й в душата си. Даже палмите, наведени над морето така, че почти лежаха върху него, изглеждаха сякаш ей сега ще се отпуснат върху вълните му и ще подремнат малко.