Тя хвърли поглед към Родриго, който се беше облегнал на лакът и оглеждаше морето с очите на познавач. Когато погледите им се срещнаха, двамата почти се усмихнаха. Нямаше нужда от думи. Можеха да прочетат мислите си в очите си. През дните, които бяха прекарали заедно, те бяха преоткрили спокойното доверие, което си бяха имали като деца. Не изпитваха нужда от дълги разговори. Това да мълчат заедно, просто държейки ръцете си, беше близост, равна на най-нежната любовна нощ.
Габриела се обърна по корем и зарови брадичка в пясъка. Всичко беше невероятно спокойно. Не й се движеше, не й се мислеше. Земята й пееше люлчина песен и я приспиваше, изпълвайки я с увереност в правилността и реда на нещата. Беше като на края на света. Тя разпери ръце и почувства как прегръща цялата земя. Сякаш бяха едно и пулсираха в един ритъм. Никоя от старите й грижи нямаше значение сега. Дори не можеше да си спомни какво беше смятала за важно в другия си живот. Това беше животът — да лежиш с ухо на пясъка и да слушаш химна на морето, който отеква в собствената ти душа.
— Не мога да повярвам — каза тя сънено след час или повече, в който най-многото, което беше правила, беше да плъзга стъпало по невероятно чувствения пясък. — Обикновено се побърквам, когато стоя твърде дълго на едно място. Отегчавам се. Но тук мога да остана завинаги, под това странно дърво, което толкова съвестно ни пази от слънцето. Сякаш винаги съм си била тук, на спокойствие, знаейки къде ми е мястото.
Тя се претърколи по гръб и погледна към него — усмихващ се сияйно на лицето й.
— Ами тук ти е мястото — каза й той.
— Никога преди не съм чувствала, че си имам място. Дори когато дойдох тук, не ме сдържаше. Нищо, което мама ми беше казвала, не изглеждаше да е вярно. Мислех, че разказите й са просто спомени за фантазиите на едно младо момиче. Но сега чувствам, че това е мястото ми… с теб. Без други хора ограниченията им, чувствам сърцето си толкова леко — свободна съм да бъда себе си. Да ти кажа ли една тайна?
Очите му заблестяха доволно.
— Кажи.
— Понякога си мисля, че не харесвам много хората. Мога остана тук завинаги и да виждам само теб, и да бъда напълно щастлива до края на живота си.
Тя спря за миг, защото лека меланхолия помрачи доброто настроение.
— Защо не може винаги да бъде така, Родриго?
Той протегна ръка и прокара пръст по рамото й.
— Може — обеща й.
Свлече с палец разкъсаната риза от плещите й и се наведе, за да целуне голата й кожа. Тя се ухили и в нея забълбука щастие.
— Ама ние си играем, нали?
— Не си облечена като за игра.
— Аз ще си ги сваля, ако искаш — изви тя глас на глезено дете.
Разсмяха се, докато сваляха оскъдните си дрехи и ги хвърляха настрана. Но смехът на Габриела заседна в гърлото й, когато очите й се спряха на могъщото му тяло. Погледът й се отклони към изпъкналите бицепси и яки ръце, чиято мощ беше подчертана от дебелите кожени гривни, които той носеше на китките си. Приличаше на жесток воин, дори когато се усмихваше. Сякаш всяка негова мисъл, всяко едва пробудено желание беше как да завладее трептящото й тяло с изобретателната власт на волята си. Очите й го измериха от широките гърди, леко покрити със златисти косъмчета, през плоския, мускулест корем до мощното доказателство за желанието му, пулсиращо и огромно. Варварски бог в цялото му величие, изрязан от самородно злато, добил силата си от слънцето.