— Толкова си красив! — възкликна тя. — Никой няма право да бъде толкова красиво оформен.
Тя седна и започна да трупа пясък на купчинка.
— Какво правиш? — попита я той.
— Строя ти жертвеник.
Той гледаше с любопитство как ръцете й ровеха в пясъка, потупваха, оформяха, моделираха детайлите с пръсти. Тя го поглеждаше от време на време и се връщаше отново към работата си. Когато нещото се оформи, тя се наведе над него и избута Родриго настрани, защото той се опита да види.
— Почакай да свърша. Скулпторът трябва да бъде оставен да твори необезпокоявано. Ти не би смутил репетицията ми, преди да съм си научила репликите, нали?
Накрая тя въздъхна триумфиращо.
— Ето! — обяви, поглеждайки го с блестящи кобалтови очи. — Съвършено е!
Той погледна и видя дубликат на ерекцията си върху пясъка. Беше набъбнала от вени и твърда като неговата, пълна с живот и характер. Главата беше подчертана и добре оформена, чак до трапчинката на върха. Можеше да мине за истински.
Тя го докосна. Пръстите й го обвиха и той изглеждаше жизнен и активен в хватката й.
— Този пясък е толкова мек, кълна се, че е жив!
— Кой предпочиташ? — попита той с глас, горещ като слънцето. — Този от плът или този от пясък?
— О, ами да видим… — Тя се престори, че размишлява, като продължаваше да плъзга пръсти по творението си. Наведе се и целуна твърдия пясък.
— Значи харесваш пясъка, така ли?
— Ами, като го каза, това е най-невероятният пясък, който съм докосвала. Май че не мога да спра. Толкова е… разкошен.
— Това е гранитен пясък. Затова е толкова мек.
— Не ме интересува причината. Просто харесвам допира му.
— Тогава, за Бога, не ме карай да ти го отнемам.
Той я събори по гръб на плажа. Тя се разсмя и каза:
— Какво правиш?
Той не отговори и продължи да я притиска надолу. Усилията й да се освободи го правеха още по-непоколебим. Тя се задъхваше в жегата, а тялото му, затиснало нейното в здрава хватка, караше кръвта й да кипи. Пулсът й се усилваше с всеки удар на сърцето.
Той загреба шепа от копринения пясък и го посипа през загорелите си пръсти върху бледата й кожа. Разтри го по едната гърда, после по другата, докато около всяко зърно не се образува бял пясъчен ореол. После посипа още между краката й и лекото гъделичкане на песъчинките раздразни най-чувствителното й място. После той протегна ръка и ги втри в кожата й. Тя усети как се овлажнява. Стомахът й се сви като юмрук. Зърната й се втвърдиха и от чувствено разтворените устни се изтръгна умоляващ звук. Той загреба още една шепа и я разтри с длан по гърдите й. Ръката му я месеше като тесто и нежните песъчинки под нея бяха толкова чувствени, впивайки се в плътта й, изпълвайки я с такова безумно удоволствие, че събудиха в гърдите й дълбок стон, от който я заболя.
— Как е? — попита той. Тя не можеше да мисли, не искаше да се движи. Но когато го погледна с опиянените си от страст очи, не можа да устои на изкушението да го докосне. Изпита желанието да прокара пръсти по прекрасното му тяло като по безценна ваза. Устата й се наля със слюнка, когато видя как ерекцията му се надига пред очите й. Само за едно докосване… само за да го опита веднъж…
— Сам провери.
Тя се претърколи, загреба малко мек гранитен пясък и го потърка по пениса му. Почувства как той нараства още повече в хватката й. Когато го покри целия с песъчинки, тя се засмя и посочи към двойника, който беше сътворила.
— Виждаш ли? Казах ти, че е съвършен. Всъщност, аз едва ги различавам.
— Уверявам те че ей-сега ще видиш разликата.
Той я сграбчи нетърпеливо и я тръшна на земята. Желанието я прониза като стрела. Плътта й беше сгорещена и трескава, сякаш не страдаше от получените неотдавна рани, възбуждаше се още повече от страстта му, която я караше да диша тежко и да се чувства като най-желаната жена на света под умелите му ръце. Тялото й се подготвяше с екстатично очакване. Той разпери широко ръцете й като кръст и разтвори краката й. И докато тя гледаше, той напълни и двете си шепи с пясък и го разсипа по тялото й. После още и още, тъй бавно, сякаш цялото време на света беше негово, докато белият гранит не започна да се изсипва встрани. Колкото по-дълбоко копаеше той, толкова по-хладен, по-влажен, подобен на тесто беше пясъкът. С усърдие, подобно на Габриелиното, когато скулптираше своя идол, той зарови тялото й от глезените до брадичката. Цялото й тяло, с изключение на стъпалата, ханша, гърдите и дланите й. След това отстъпи назад, за да огледа делото си.
Тя не можеше да се движи. Беше напълно обездвижена от тежкия, влажен пясък, сякаш привързана пред него с въжета. Тогава Родриго стана и тръгна към морето.