— Влудяваш ме.
След това, нетърпелив не по-малко от нея, се намести между протегнатите й бедра и заби твърдото, щръкнало острие в тялото й, изпълвайки я с горещина, обладавайки я цялостно, завземайки я, нажежен до бяло като железен меч, пробождащ плътта й. Навлезе по-навътре и се зарови в нея точно както я беше заровил в пясъка — безпомощна и трепереща от страст. Този пясък, полепен по мъжествеността му, я довеждаше до екстаз с грапавия си допир, докато той се движеше като обезумял с нечовешка, неконтролируема мощ. Стовари се върху й и сграбчи извърнатите й нагоре длани, утвърждавайки превъзходството си, забранявайки й даже да обвие пръсти около ръцете му, за да изрази удоволствието, което струеше в нея на вълни с неописуема, дива радост. Тя потръпна в зноя и изви, доколкото можа, тялото си под напора на копнежа, който отприщваше дивото в нея и караше душата й да крещи.
Когато телата им бяха изчерпани, той легна върху нея с тежкото си като наковалня тяло, като дишаше като ковашки мях.
— Deus, какво ми правиш — изпъшка той така, сякаш не може да поеме въздух. Надигна златната си глава и се вгледа в нея с нежност. — Никога не съм обичал друга жена в живота си — каза й той. — Никога не съм желал жена по този начин. И на мен ми се струва, че мога вечно да живея с теб, без други хора.
— Само ние двамата — промърмори тя и се усмихна с любов. — Без да ни се месят. Без правила. Без хора, които да ни казват какво трябва или не трябва да правим.
— Не можеш да си представиш какво бяха всички тези години без теб. Когато бях дете, мислех, че съм самотен. Но не съм познавал самотата, преди да опитам любовта ти и да те оставя след това далеч от себе си. Никога не съм и предполагал, че ще се настаниш така в сърцето ми. Ала нощ след нощ, когато гледах как слънцето залязва над любимите ми острови, виждах в златното му сияние единствено твоето лице.
— А беше ли то покрито с пясък? — подкачи го тя. — Защото в момента имам пясък и между зъбите си.
Той отговори на усмивката й.
— Това може да се оправи.
И махна всичкия пясък от тялото й, но малко по малко, бавно, с търпеливи пръсти, така че докато я освободи, тя се почувства отново готова за любов. Той прочете това в очите й и се усмихна.
— Хайде да се измием — предложи и я вдигна, отнасяйки я към морето. Габриела докосна водата чак когато той вече беше преминал кораловия риф и нагазваше в по-дълбоките места. Родриго заплува, прорязвайки сияйно зелената вода с резки и точни движения.
Само че нея я мързеше да плува. Слънцето в съчетание с оргазма й я правеше сънлива въпреки неприятния пясък върху запотената й кожа. Огледа се и видя гранитните скали, около които се разбиваха вълните. Повърхността им се гмуркаше като живо тяло в искрящото море. Прекрасно, помисли си Габриела, и се покатери на една от тях. Намести се в една извивка и легна по гръб с лице към слънцето. Затвори очи и зачака следващата вълна. Тя дойде и се разби над нея, обливайки я с най-топлата възможна морска вода. Разплиска се около нея, отмивайки пясъка, докато тя се протягаше в сънния разкош на гладката повърхност на скалата.
Лесно щеше да заспи с приласкаващата я отново и отново вода. Но викът на Родриго я стресна. Тя се претърколи настрана и видя перката на гигантска акула, която цепеше водата срещу него. Акулата се надигна от дълбините и Габриела осъзна, че е огромна — може би дванадесет метра на дължина.
— Габе, виж — извика той.
Сърцето й заседна в гърлото и тя гледаше как Родриго плува срещу звяра, сграбчва издължената му перка и се вози няколко метра, докато животното не се отправи към морето. Той го остави, засмя се величествено и доплува до нея.
— Ти осъзнаваш ли какво беше това? — каза той развълнувано. — Китова акула — най-голямата риба в океана. Много са редки. Можеш да прекараш тук целия си живот и пак да не срещнеш нито една. Някои хора смятат, че носят лош късмет.
— Изплаши ме до смърт!
— Напълно безобидни са. Ела да поплуваме. Така кракът ще заздравее по-лесно.
— Няма ли да се върне?
— Ами, ако се върне, ще се повозим и двамата.
Тя видя, че той се шегува. Китовата акула беше вече далеч морето. Габриела се смъкна от скалата и внимателно прекоси рифа, разперила ръце встрани за равновесие. Коралите бяха остри и раздираха нежните й стъпала. Водата беше толкова чиста, че тя виждаше съвсем ясно хилядите миди и странно оформени корали, покриващи рифа. Наведе се, отчупи няколко и, изправяйки се, видя в шепата си най-красивите миди, които можеше да си представи. Всяка една беше изключителна и невероятно фино оформена. Някои бяха ли, други кафяви, трети — оцветени в тъмно кобалтовосиньо, цвета на очите й. Коралите пък бяха бели и гладки или яркочервени и грапави. Габриела притисна една раковинка о ухото си и чу рева на океана отвътре.