— Не се тревожете за това, приятелю. Губернаторът ни е гарантирал всичко. Относно парите или робите няма да има никакви ограничения.
— Като заговорихме за Крос, къде е той? Не съм го виждал от седмици.
— Разположи се на старото място на Соро на Фрегат.
— Фрегат ли? Но той е толкова недостъпен.
— И точно това му харесва. А и как би могъл да устои на изкушението да седне на трона на стария си враг?
Спътникът на Делон се засмя на представата, но скоро отново се намръщи на терена, който изследваха.
— Вероятно по-надалеч ще е по-гостоприемно. Кълна се в честта си, тези хълмове не ми допадат особено.
Те продължиха нататък. Габриела въздъхна облекчено, облегна се на гранита и се загледа в морето. Нямаше нужда да поглежда към Родриго, за да усети напрежението му. Толкова отпуснат и весел доскоро, сега той се беше стегнал като въже, опънато до скъсване. Не й се говореше. Но някой трябваше да изрази с думи това, което и двамата знаеха, че тежи на душата му.
— Моля те, кажи ми, че няма да ходиш на Фрегат.
Той мълчеше.
— Не искам да напускам нашата долина — каза тя.
— Не можем да останем тук завинаги.
— Защо не? Какво извън нея ни интересува? Кълън е мъртъв. Ти отдалечи Бо Валон от мен. И сам признаваш, че се биеш за безнадеждна кауза! За първи път в живота си бях щастлива тук. За първи път… щастлива! Никога не съм знаела дори какво значи тази дума!
Когато той заговори, гласът му беше нежен, но непоколебим.
— Габе, не можем просто да се крием в дупката си, когато над света се разпростира злото.
Тя разбра, че е безсмислено да спори.
— Много добре. Но не подценявай Хейстингс отново. Със сигурност има пазачи навсякъде.
— Вярно. Но аз ще сломя съпротивата му. Той мисли, че съм мъртъв. Освен това аз познавам всяко сантиметърче от този остров. Не забравяй това. Той е моят дом.
Начинът, по който произнесе думата дом накара сърцето й да се свие болезнено. Тя го погледна и видя гнева в очи те му.
— Трябва да знам какво прави той там — каза Родриго. — А ти можеш да останеш тук.
Тя почувства решителността му и започна да навлича дрехите си.
— Не. Ако ти отиваш, отивам и аз.
27.
Те спряха с импровизирания си сал край един плаж, който Родриго нарече Анс Парк. Още от водата Габриела видя старите пиратски стени, вече поразрушени от стихиите.
По време на еднодневното пътешествие до Фрегат Габриела беше минала през всички стадии на тревогата. Едно чувство за предстояща и неизбежна опасност я разяждаше отвътре от момента, в който напуснаха своята вълшебна долина. Но вълнението на Родриго се предаде отчасти и на нея — тя усещаше необузданата му радост при вида на любимия му остров.
— Прадядо ми е построил тези стени — каза й той.
Отне им известно време да преминат рифа. Приливът беше непостоянен, морето се вълнуваше и усилваше опасността да заседнат в коралите. Габриела сграбчи въжето, което придържаше измайстореното от изсушено палмово лико платно.
— Сега виждаш защо е избрал точно този остров — извика Родриго. — Той е най-изолираният от всички. И практически непревзимаем. Няма начин да се добереш до него по време на югозападните мусони — заради вълнението. Човек може да се скрие там и да бъде сигурен, че ще е недосегаем. Но в моменти като този, по време на североизточните мусони, островът е открит за нападение от тази страна. Затова дядо ми е построил стените — искал е да го предпази от смелчаците, които биха дръзнали да прекосят рифа и да навлязат във владенията му. Виждаш ли, по укрепленията се още стоят старите оръдия.
Той пое ръката й, за да й помогне да слезе.
— Къде си живял?
— Къщата е от другата страна на този полуостров — той посочи към един хълм над плажа.
Те се заизкачваха по възвишението. Габриела вече се беше приспособила към горещината и се катереше леко, едва задъхвайки се. Когато стигнаха върха, тя ахна. Пред нея от едната страна се простираше обширна долина, обрасла с гигантски дървета — най-вече буа-д-фер и гаяк — примесени с палми и диви треви. Палмите се полюшваха на лекия бриз и блестяха на слънцето. От другата страна лежеше плажът, от който току-що бяха тръгнали, идиличен залив, покрит с бял пясък и заобиколен от разхвърляни скални блокове и старите пиратски стени.
— Никога не съм виждала нещо по-прекрасно — искрено каза тя. Родриго кимна и обгърна със спокоен поглед невероятно зеления океан.
— Като момче обичах това място. Седях тук и гледах към морето, и си представях историите за приключенията на семейството, които ми беше разказвал дядо ми.