— Дядо ти Дарио, така ли?
— Не, Дарио е моят прадядо, първият пират от семейство Соро. Той беше истински пират. Безмилостен като греха. Заграбил е всичко, което е притежавал. Включително прабаба ми.
— Откраднал я е?
— Отвлякъл, по-точно. Тя беше датчанка. Руса като мен. Видял я един ден в Кейптаун, хвърлил й око, изчакал да се стъмни, метнал я на рамо и отплавал с нея.
— И тя е останала?
Родриго се усмихна.
— Оказало се, че и тя си падала малко нещо извън закона. Харесало й да бъде отвлечената съпруга на най-страшния пират в тази част от света.
Габриела се засмя.
— Мисля, че бихме си допаднали с прабаба ти.
— И аз така мисля.
— Ами дядо ти, вторият пират от семейството?
— Meu avo — той ме отгледа след като майка ми умря, когато бях мъничък. Разбира се, тогава отдавна вече се бил оттеглил от пиратството. Реис също е бил пират, но по-голям идеалист от темпераментния си баща, Дарио. Когато Реис е възмъжавал, французите — твоите предци — нахлули тук. С памучните си плантации и робите си. Реис ги мразеше. И винаги предпочиташе да потопява робските им галери за забавление. През годините те атакували острова повече от половин дузина пъти, но никога не успели да го изгонят оттук. Господи, как обичах този старец!
— А баща ти? Третият пират Соро?
— Силвера Соро. Да, и той беше пират — имаше по нещо и от двамата. Беше попил много от идеализма на Реис, както и любовта към тези острови. Чувстваше дори по-силно от баща си, че те трябва да бъдат защитавани от нашествениците, които биха поругали красотата им. По това време над тези места сложиха ръка англичаните. Той атакуваше корабите с роби и понякога британски съдове и фрегатите на Компанията на Джон. Но нападенията му бяха обикновено извън Амирантите — и Д’Арос. Виждах го рядко. Британците държаха този остров под око. След като meu avo умря, той се връщаше да ме види поне веднъж или два пъти годишно. В крайна сметка при едно от тези посещения го хванаха и го обесиха без процес.
Габриела го погледна и почувства прилив на любов в сърцето си. За първи път усещаше, че го разбира. Че вижда кой е той и какво обича. Усещаше това в душата си. Потъна в прегръдките му и го притисна до себе си, осъзнавайки, че каквото и да се случи, те са взели правилното решение, като са се върнали в дома му. Може би това щеше да му даде сили за предстоящата битка — сили, от които щеше да има нужда.
Ръцете му я притиснаха по-здраво и той дълго я държа така, без да казва нищо.
— Стой мирно — прошепна изведнъж. Очаквайки опасност, подскочи в ръцете му.
— Стой спокойно и погледни зад себе си.
Тя се обърна. Вместо нападението, което беше очаквала, идя малка птица, подобна на гълъб, но с най-малките крила, които беше виждала.
— Това е белошиест дърдавец. Последната птица без крила в Индийския океан. Сродна на прочутия додо. Чувала си за тях, нали? Дядо ми ги е виждал на Мавриций като млад. Сега, разбира се, те са измрели. Изядени от котки и кучета, понеже не могат да летят. Сега виждаш последните птици, които са останали на света. Само шепа от тях още съществуват, и то на определени места по островите.
Птицата я накара да почувства нов прилив на безпокойство. Истината беше, че тя чувстваше любимия си точно толкова застрашен, колкото тази птица. Отново й се прииска да избяга обратно в техния мирен рай във Vallee de Mai.
— Ела — каза Родриго, като се отдръпна, но й подаде ръка. — Ще ти покажа дома си.
Вървяха доста време надолу по моравата и по билото на друг хълм, през гъста растителност и широки поляни. Родриго й обясни, че голяма част от старата растителност е била изгорена, за да се посеят кокосови палми, хлебни дървета, такамаки, казуарини и банани, които ги заобикаляха от всички страни. Когато се приближиха до къщата, от двете им страни се ширнаха полета захарна тръстика, ванилия, тютюн, сладки картофи, царевица, кафе, цинамон, папая, банани и всевъзможни зеленчуци, всички избуяли в тропическо великолепие.
— Ето ги и твоите гардении — каза той.
Габриела погледна натам, накъдето сочеше той. Разкошен храст, висок към половин метър, цъфтеше с десетки бели цветчета на пурпурни капки.
— Bois citron? — попита тя приглушено. Когато той кимна, Габриела тръгна към дръвчето като в транс. Тези цветчета символизираха копнежа й по рая на Сейшелите. Те бяха дребни и по женски фини, ухаещи със сладък, лимонов аромат. Прекрасни и крехки, те приличаха на майка й, която толкова ги бе обичала.
С пълни със сълзи очи Габриела зарови лице в тях, вдъхвайки аромата им. Не ги беше открила, както очакваше, в Бо Валон. А тук — в отнетия дом на Родриго.
— Трябва да вървим — напомни й нежно той. Тя го последва неохотно. Но преди това не пропусна да си откъсне едно цветче, което да мирише по пътя.