Налагаше се да бъдат внимателни. По едно време до ушите им стигна подозрителен звук и те веднага се скриха в един близък храст. Когато започнаха да изкачват следващия хълм, вече ставаше късно. Скоро слънцето щеше да залезе зад хоризонта, обливайки небето в краткотрайно оранжево сияние. И все още беше горещо. Габриела плуваше в пот и езикът й беше пресъхнал от жажда.
— Ето — каза Родриго просто и посочи в подножието на хълма. Тя проследи погледа му и видя симпатична, но проста дървена къща с две крила. Около нея се издигаше дървена ограда с покрит портал, където обитателите на плантацията можеха винаги да поседнат на сянка. От мястото, където стояха, се откриваше гледка и встрани, така че Габриела видя огромната индийска смокиня отпред, чиито въздушни корени оформяха нещо като аркада, водеща към предната врата. Домът изглеждаше удобен и приятен за живеене и от него се откриваше изглед към най-красивия океан на света, тъй като беше едва на две крачки от невероятния, обкръжен с палми плаж.
Но прекрасната гледка се помрачаваше от появата на неколцина полуголи африкански роби. Сред тях имаше една жена, чието дете — момченце на не повече от четири години — я дърпаше за краката и отчаяните му писъци прорязваха спокойната атмосфера. Един бял надзирател се появи край тях, за да види какво става и изплющя с камшика си, когато млад роб пристъпи напред да помогне. Жилото на камшика се вряза в лицето на злощастния самарянин и той падна назад, стенейки от болка. И въпреки че писъците на детето се усилваха, надзирателят направи жест на задоволство и затропа арогантно по стълбите, водещи към дома на Родриго. Габриела хвърли поглед към любимия си и видя, че е пребледнял, а юмруците му бяха яростно стиснати. Той изруга гневно на родния си език и се извърна от гледката.
— Bastardia! Те ме отвлякоха от родината ми. Наложиха ми езика си, обичаите си, изкривеното си чувство за справедливост. Откраднаха името ми, дома ми. Правото ми на свобода. Заробиха ме като… — Той обърна пълните си с мъка очи към нея и й заприлича на ранен звяр, който се подготвя за атака в болката си.
— Интересува ли те какво е да си окован във вериги? Това е. Да бъдеш принуден да гледаш как разрушават надеждите и мечтите ти, и духа на земята ти — и да бъдеш безсилен да ги спреш.
Сърцето й се сви пред болката му, тази болка, която той не беше разкривал пред никого по време на дългото си изгнаничество в Англия — нито дори пред нея. Габриела се пресегна, погали ръката му и усети как мускулите му се свиват и отпускат.
— Тогава и двамата сме оковани.
Той я погледна с подозрение.
— Защото аз съм окована от любовта си към теб.
За миг думите й не проникваха през гневната пелена, покрила мозъка му. Но когато най-сетне я пробиха, той отпусна рамене и я притегли в обятията си.
— Искам си дома, Габе — простена той в косата й. — Повече от всичко искам да премина спокойно през тази порта с тебе до рамото си.
Тя се отдръпна и потърси погледа му.
— Като каква? — прошепна тя, изплашена от думите, които той щеше да произнесе.
— Соmо mi esposa — каза той. — Като моя съпруга.
Тръпка премина по тялото й. Съпруга. Тази дума винаги я бе отвращавала. Все едно този, който я изричаше, искаше да каже всъщност притурка. А изведнъж й се стори най-красивата дума в английския език.
Тя погледна към красивата къща, която е била негов дом някога. Опита се да си представи как се провира под величествените корени на индийската смокиня, съзерцавайки я със страхопочитание. Опита се да си се представи като господарка на този дом. Видя как Родриго се задава по пътеката, потен и прашен. А тя се хвърля в обятията му и го целува радостно за добре дошъл. Видя златокоси деца, които се трупат игриво в краката й.
Деца, които да не трябва да се тревожат, че техният баща, пиратът, може да бъде обесен.
— Как се казва „дом“ на португалски?
Устата му оформи думата.
— Като на испански. Casa.
Тя повтори внимателно:
— Меа casa.
Той се усмихна леко. Но усмивката му беше тъжна, а ленивите му лъвски очи отново се обърнаха към долината.
— Sem lar — каза меко той, повече на себе си, отколкото на нея.
— Какво означава това?
— Бездомен.
Рязка болка в сърцето й разпиля красивата картина на дома им.
— Родриго, хайде да се връщаме. Да се върнем в нашата долина, преди да е станало твърде късно.
Преди той да успее да отговори, зад тях нещо прошумя. Те се извърнаха рязко и видяха как четирима мъже вдигат четири насочени към тях пушки.