— Значи най-сетне се присъедини към скъпия си любовник, а, Габи?
Тя го изрита в рамото така, че от сътресението сабята се плъзна и го поряза, пръскайки кръв по пода.
— Хейстингс, змия такава, кажи какво знаеш за Кълън или ще накарам Родриго да пререже жалкото ти гърло!
Със злобна усмивка той произнесе думите си бавно, наслаждавайки се на всяка:
— Кълън е жив. Дадох го на султана на Занзибар.
Кълън беше жив!
Вбесен, Родриго сграбчи косата на Хейстингс в юмрука си, издърпа главата му назад и се приготви да пререже гърлото му. Уолис задържа ръката му.
— Чакай. Ами ако казва истината?
— Знам, че казва истината — изфуча Родриго. — Да даде момчето на султана на Занзибар е точно онова, което той би направил.
— Значи информацията си струваше — отбеляза Уолис.
— Да. Но мисля, че все пак ще го убия.
— Но, Captiao, думата ти!
Шокът в лоцманския му глас пресече желанието за мъст. Без да изпуска Хейстингс от очи, Родриго каза почти с болка.
— Много добре. Предполагам, че това ще трябва да почака за някой друг път.
Габриела гледаше разигралата се сцена, но не я осъзнаваше. Единственото, за което беше в състояние да мисли, беше, че Кълън е жив.
30.
Шхуната, превозваща хранителни припаси, беше закотвена до острова на около петстотин метра навътре в морето, Родриго, Уолис, Габриела и другите лежаха в очакване в храстите, обрамчващи чистия бял плаж, и гледаха малката лодка с триъгълно платно, която се люлееше върху вълните, опитвайки се да заобиколи кораловия риф. Вълнението беше непредсказуемо днес. Три пъти се бяха опитвали да акостират и три пъти се бяха видели принудени да изберат друго място. Предишния ден изобщо не бяха могли да достигнат до суша, а им се беше наложило да се завърнат безславно до шхуната и да чакат сутрешния прилив. Ако и този път не успееха да акостират, щяха да се предадат и да идат от другата страна на острова с надеждата за по-добър късмет. Точно заради тази непристъпност Дарио Соро беше избрал острова преди сто дини.
Най-накрая лодката улови една вълна и преплува над рифа. Екипажът й изскочи, стъпвайки върху бодливите корали, и довлече малкия съд до брега. Веднъж закрепили се на плажа, те започнаха да разхлабват въжетата, бързайки, за да могат да отплават в нормално време.
Родриго и хората му заобиколиха предпазливо плажа и нападнаха в гръб. Нахвърлиха се върху моряците и с въжета, приготвени отнапред, завързаха здраво ръцете и краката им. След това Родриго помаха на Габриела, която излезе от храстите, и й помогна да се качи в лодката, докато останалите я избутваха обратно в морето.
— Да ги оставим ли на слънцето? — попита Уолис, поглеждайки към гърчещите се моряци, лежащи като бекон за пържене на пясъка. — Ще получат слънчев удар след няколко часа.
— Другарите им скоро ще се присъединят към тях — увери Родриго. — Ще ги освободят.
Бидейки продоволствен кораб, извършващ редовен рейс между островите, шхуната не беше снабдена с оръжие. Хората на Родриго срещнаха минимална съпротива, когато се изкачиха на борда и обезоръжиха екипажа. Завърза се кратка схватка, когато моряците осъзнаха какво се е случило, но нашествениците имаха предимството на изненадата и опита. За броени минути те изхвърлиха екипажа през борда, за да доплува до брега.
— Няма ли да се забележи липсата на кораба? — попита Хигинс, докато Родриго разполагаше хората си по платната.
— Още дълги седмици тук няма да мине нито един кораб — отвърна вместо него Джон Фич. — Това е последната спирка на тази шхуна. Никой няма да забележи липсата й поне още месец. Дотогава ще сме стигнали вече Занзибар.
— И ще сме си прибрали Кълън обратно — каза Габриела.
Хващайки кормилото в ръце, Родриго промърмори:
— Ако даде Бог.
Не й хареса начинът, по който той каза това. Беше разтревожен. Какво знаеше и не искаше да сподели с тях?
— Родриго…
Един от хората му я прекъсна. Той посочи нетърпеливо към морето. На Габриела се стори, че разпознава по някоя португалска дума от това, което той каза, но все пак не й звучеше като португалски. Единствената дума, която беше чувала преди беше mkombozi. Същата, която Уолис беше казал на робинята в спалнята на Хейстингс.
Тя отиде при Уолис, който слушаше напрегнато, с намръщено червено лице.
— Кой е този език? — попита тя.
— Суахили.
— Стори ми се че разпознавам някои португалски думи.
— Суахили е смесица от арабски, португалски и някои африкански диалекти — обясни й той. — Нещо като търговски език.
Но той говореше разсеяно и се взираше в морето в посоката, накъдето сочеше мъжът. Тя отиде при Родриго.