Веднага забеляза похотта в очите му. Изглеждаше като вкаменен от нежното полюшване на бюста й, блестящ като сняг в полумрака. Езикът му се опита да навлажни пресъхналите му устни. Когато вдигна очи към лицето й, тя му се усмихна подкупващо. Той я сграбчи рязко, притисна я до себе си и зарови лице в шията й. Държеше я толкова здраво, че й беше трудно да действа. Стори й се огромен като Гъливер, докато се опитваше да обгърне масивния му гръден кош с ръце.
Беше толкова широк, че не можа. Сви лакът, за да успее да насочи бухалката. Дори тогава осъзнаваше, че няма достатъчно сила. От това положение не можеше да убие и муха на главата му.
Но трябваше да опита. Сега той я мачкаше безмилостно, а ерекцията му непрестанно се блъскаше в хълбоците й. Инстинктът й показваше колко е голяма опасността. Ако го допуснеше да иде по-далеч от необходимото, никога нямаше да успее да го спре. Щеше да я изнасили тук, на студения каменен под, а после да я предаде на султана. Трябваше да го удари, докато все още беше замаян от късмета си — преди страстта да го е направила твърде силен.
Тя стисна зъби, съсредоточи цялата си сила в ръката си и удари. Заболя го достатъчно, за да се отдръпне от нея, изненадан. Тя не се мая. Хвана пръчката в две ръце и я стовари със всички сили по темето му. Той се олюля. Тя го фрасна пак и звукът отекна в полуздрача. Този път вече той се свлече на пода.
С трескава бързина Габриела свали дрехите му и ги навлечe. Бяха й твърде големи, затова тя напъха собствените си дрехи под пояса и ръкавите. Затегна здраво кърпата на главата си. Знаеше, че тази дегизировка няма да заблуди задълго никого. Не беше дребна жена, но не можеше и да се мери с пазачите. По същия начин, по който беше изиграла ролята на Родриго, сега трябваше да възприеме държание, което да компенсира пропорциите й.
Взе ключа от стража и го завъртя в ключалката. Вратата изскърца и се отвори. За нейно облекчение никой не стоеше отвън. Докосна ятагана на пояса си и се промъкна през коридора до едно каменно стълбище.
На половината път тя чу шляпане на сандали. Надигна глава и видя друг страж, слизащ тежко по стълбите. Когато се разминаваха, той каза нещо, което тя не разбра. Мина боса покрай него, но две стъпала по-нагоре усети промяната. Той спря и се взря в нея, докато тя се обръщаше. През ума й проблясна картина на гибелта на Кълън. Тя измъкна светкавично ятагана си и го опря о гърлото на мъжа. Рукна кръв. Той изгуби равновесие и полетя надолу по стълбите, където спря в безсъзнание. Не беше мъртъв — тя долавяше накъсаното му дишане — но въпреки това не беше в състояние да извика помощ.
Отвратена, тя избърса окървавения ятаган в дрехата си. При цялото й умение да борави с оръжие, никога не й се бе налагало да пролива кръв. Да чувства противния звук на срязано месо под острието си. Трябваше да призове цялата си воля, за да избегне припадъка. Времето беше от решаващо значение.
Сградата беше потънала в тишина по това време на нощта. Габриела вървеше по дългите, пусти коридори без да знае какво търси. Родриго бе казал, че е най-вероятно султанът да държи момчето при себе си. Трябваше да намери покоите му. Тогава щеше да решава как ще влезе вътре.
На третия етаж спря, преди да завие на един ъгъл. Една врата се беше отворила. Оттам идваха група стражи, облечени в еднакви черни дрехи. Разговаряйки помежду си, те вървяха през коридора към голямото мраморно стълбище, което изкачиха с предвкусващи нещо усмивки.
Габриела ги последва незабелязано и изчака да завият настрана, преди да се изкачи по стълбата. Горе се прилепи до стената и видя в дъното на един дълъг коридор огромни, разкошно резбовани врати с големината на нормална стена. Отпред стояха изпънати двама стражи, с кръстосани на гърдите им ръце и висящи на кръста ятагани.
Ясно беше, че това са султанските покои. Габриела разбра какво беше имал предвид Родриго. Нямаше начин да мине през стражите. Очевидно им беше заповядано да пазят от натрапници под страх за живота си. Дори и да говореше езика им, никакво красноречие не би могло да ги убеди да я пуснат.
Докато гледаше, пазачите отвориха едната от колосалните врати и новите стражи влязоха.
Тя чака цяла вечност, както й се стори, чудейки се как да мине през охраната. Те стояха там, изправени като статуи, без да се движат, без да говорят. Можеше просто да се представи, но ако им кажеше нещо…
Тя отново чу стъпки зад гърба си. Видя задаващата се групичка стражи и осъзна шанса си. Беше рисковано. Беше толкова лесно да я хванат. Но ако пропуснеше тази възможност, кой знае кога щеше да дойде друга?