34.
Влязоха я през дълги коридори и безброй стълбища. Накрая тя изгуби представа накъде се движат. Знаеше само, че не са в тази част на сградата, където спяха просяците. Най-накрая стражите спряха пред една тежка желязна врата с огромен катинар. Говореха нещо тихо и изведнъж единият извади верига. Обвиха я около врата й, китките и глезените й и я бутнаха през вратата така, че тя падна на колене на каменния под. Зад нея вратата хлопна.
Габриела вдигна очи и видя, че се намира в стая, пълна с всевъзможни африканци — мъже, жени, деца от всякакви възрасти. Повечето изглеждаха здрави, някои дори извънредно красиви. Всички бяха оковани като нея. Веригите се впиваха в китките на мъжете, които се опитваха да се освободят, и от тях капеше кръв. Изведнъж в главата й нахлу спомена за робите на El Paraiso, които бяха спасили от робската галера. Роби, които трябваше да бъдат продадени на султана на Занзибар.
Габриела се опита да им каже нещо, да попита какво става, но никой не говореше английски или френски. Те просто се взираха в нея. Стори й се, че забелязва съжаление в очите им. Какво ставаше? Тя чувстваше, че това са робите на двореца, но не разбираше защо са я довели тук.
Освен ако…
Думите на Родриго отново прозвучаха в главата й: Ще спечелят състояние от теб на тържището. Картината на робския пазар изплува в съзнанието й. Но не… не можеше да бъде вярно…
Веригата на врата й я потискаше и връщаше в душата й старият ужас. Тя се облегна на студената стена, опитвайки се да не трепери, но въпреки това цялото й тяло се разтресе. Чувстваше диво желание да разкъса оковите, стягащи шията й — да окървави ръцете си в усилието да махне сковаващото я желязо — просто да се освободи някак. Но осъзнаваше прекрасно безсмислието му. Затова се опита да преглътне паниката си. Неизвестността усилваше страха й още повече. Какво щяха да сторят с нея?
Треперейки — от студ или страх, тя не знаеше — Габриела сграбчи веригата на врата си така здраво, че ръцете й изпукаха. През цялото време нещо в главата й пищеше: — Какво да правя? Какво да правя?
Тъжната равносметка беше, че нищо не можеше да се направи.
Една африканка долови ужаса й и се съжали над нея, присламчи се до мястото й и прегърна треперещата жена. Това трогна дълбоко Габриела. Когато вдигна очи, негърката бързо се дръпна, сякаш очакваше да бъде наказана за това, че се е осмелила да докосне бяла жена. Но Габриела й се усмихна нежно и благодарно и африканката отново я взе в обятията и я залюля приспивно, тананикайки успокояващо.
Габриела се събуди от дрямката си като пребита. Пазачът, който току-що я бе сритал, за да я разбуди, й подаде груба паница с някакво вонящо ястие. Отвратена, тя я отблъсна. Не чувстваше и най-слабия глад.
След като стражите събраха купичките, в тъмницата влезе някаква арабка. Беше облечена в бледосиня коприна, а един дълъг воал покриваше долната част на лицето й. Беше на средна възраст, но си личеше колко красива е била някога. Големите й тъмни очи бяха очертани с въглен, който им придаваше тайнствена дълбочина. Около нея се носеше облак парфюм, който накара африканците да изглеждат още по-нереални. Следваха я трима пазачи, които носеха ведра димяща вода, сюнгери, кърпи и сребърни подноси с всевъзможни масла и парфюми в цветни и екзотично шлифовани шишенца. Един страж хвана Габриела и я разсъблече напълно. Жената започна да я мие с умели движения, докато пазачът я навеждаше ту насам, ту натам, помагайки на арабката да търка с гъбата. На никой сякаш не му пукаше, че цяла стая хора ги гледа изпод полуспуснати клепачи — и мъже, и деца. Или че стражът разкриваше твърде интимни места, докато извиваше тялото й в удобни за жената пози — да измие гръдта или вътрешната част на бедрото й например. Занимаваха се с нея, без да зачитат правото й на човешко достойнство. Държаха се по същия груб, но внимателен начин, по който някой би къпал скъпо куче — или роб.
Трябваше да изтърпи унижението да изтъркват най-интимните й части до кристална чистота. След това някой внесе маса, която покриха с възглавници и коприна. Габриела трябваше да легне отгоре, докато жената втриваше внимателно ароматни масла във всеки сантиметър от кожата й. Това продължи около час, през който негрите се преструваха, че не гледат или извръщаха притеснено очи.