Най-накрая я парфюмираха и изчеткаха косата й. Пуснаха я да пада свободно на гъсти шоколадови вълни. След това донесоха дреха от рядка индигова коприна и я облякоха на ухаещото й тяло, а после увиха долната част на лицето й в дълъг воал. Без да каже дума, жената излезе със стражите, оставяйки Габриела обвита в скъпа коприна и редки парфюми, с окови на шията, китките и глезените.
Никой не продумваше. Никой не поглеждаше към нея. Чувстваше се смешна и глупава, унизена до смърт. Но в ума се въртеше нещо по-страшно.
Защо само за нея, измежду всички тези хора, бяха оказани такива грижи? Никого другиго не изкъпаха, не сресаха, не парфюмираха. За какво я подготвяха?
Може би все пак щяха да я отведат при султана. Сърцето заби лудо. Ако я заведат там, може би щеше да види и Кълън?
След малко дойдоха. Първо привързаха всички африканци един за друг, съединявайки веригите им. След това двама стражи я сграбчиха, единият от едната страна, другият от другата, и прикрепиха две вериги към тази на врата й. Всеки хвана по една и така я поведоха след редицата африканци като куче на две каишки, разхождано от двама господари. Тя не знаеше защо вървят с африканците или защо я водеха отделно. Целият й кураж се изпари пред неизвестността.
Прекараха ги през няколко подземни коридора и изведнъж излязоха в предното крило. Габриела с ужас осъзна, че водят навън. Яркото африканско слънце прерязваше очите й като с нож и я принуждаваше да навежда глава. Изведнъж единият страж вдигна рязко брадичката й и изправи главата й. След това я повлякоха надолу по стълбите и по улицата навън.
Тя осъзна, че се е събрала тълпа, която крещеше радостно. Докато я показваха наоколо, от двете й страни се образуваше шпалир от тела. Хората се движеха с тях, зяпаха ги, викаха неща, които тя не разбираше. Вдигна очи и видя, че всички се взират в нея. Сякаш беше главната атракция в някакъв цирк.
Водачите й я провираха през тълпата във влудяващата занзибарска жега. Габриела започна да се поти и тънката коприна залепна за тялото й, очертавайки всичките й извивки. Воалът влизаше в устата й, когато се опитваше да вдиша тежкия въздух, така че устните й прозираха през фината материя, сандалите й се плъзгаха по камъните и тя залиташе, тъй като хората я побутваха насам-натам, а стражите не забавяха ход.
Преведоха я през улиците като кон за продан. По едно време в тълпата се отвори коридор и тя видя пред себе си ужаса, който беше изтласквала отчаяно от ума си по време на целия преход — прочутия робски пазар на занзибарския султан. Знаеше, разбира се, какво я чака отсега нататък. Някой щеше да купи и, веднъж попаднала в хватката му, беше изцяло във властта на желанията и жестокостта му. Арабските закони считаха жената за същество без права. А робините дори не влизаха в сметката. Новият й господар можеше да я убие, ако му харесаше и законът щеше да го потупа по рамото и да му каже, че е взел правилното решение.
Тя хвърли поглед към подиума и си представи що за гледка ще бъде с прилепващата за тялото й коприна, със златната си кожа и кобалтовосини очи, съкровище за хората от Изтока. Огнени очи, които предизвикваха всеки мъж да я вземе и да я подчини на волята си. Само след секунди ще я поведат по тези каменни стъпала и ще я изложат на търг.
35.
Габриела беше принудена да гледа как един по един африканците биваха привързвани към колоните и след това продавани. С нарастващ ужас забеляза, че събличаха всички роби ги излагаха на преценяващите погледи на купувачите. Третираха ги като животни. Караха ги да отварят устите си и показваха зъбите им на всеки желаещ. Опипваха гърдите на жените, разтваряха краката им така, че новите им собственици да могат да подложат на проверка това, за което бяха дали парите си.
Габриела беше потресена, че някой може да се отнася така към човешко същество, с такава безчувственост и студена пресметливост.
Държеше главата си високо вдигната дори когато страдаше за другите. Погледът й се плъзгаше по ликуващата тълпа и тя почувства как сърцето й се свива пред безнадеждността на ситуацията. Там имаше стотици мъже в роби и покривала на главите си, които криеха по-голямата част от лицата им. Дори ако Родриго се беше досетил вече какво е станало, дори и да беше тук, пак не би могъл да я спаси пред очите на всички тези хора. Би било лудост даже да се опитва.
Времето се влачеше. Африканците биваха разпродавани един след друг и отвеждани в окови от новите си господари. Някои собственици носеха камшици и плющяха с тях по кожите на придобивките си, за да ги накарат да се гърчат както им се приискаше. На Габриела й се повдигна, но тя не позволи това да й проличи. Ето с какво се бори Родриго, каза си тя. Безчовечното излагане. Това публично мъчение породи неизпитвано досега съчувствие в сърцето й. Сега беше една от тях, парче плът, което трябваше да бъде продадено на най-високата възможна цена. Чувстваше болката им, ужаса им, те бяха нейни, тя ги преживяваше. Сега разбра.