Тогава той кимна на търговеца. Без да се обръща, протегна ръка към слугата си и пое тежка кесия, натъпкана със злато. Подхвърли я на търговеца, без да поглежда дали я е хванал.
Нещо в жеста му й напомни отминалите времена. И един пиратски главатар, разхождащ се по палубата и раздаващ за поведи, за които знаеше, че ще бъдат изпълнени. Дори не си правеше труда да разбере дали това е станало. Сърцето й подскочи при спомена. Родриго! Разбира се! Той се беше дегизирал като арабин и я беше откупил, така че да може да я отведе невредима.
Но след първия прилив на облекчение тя усети искра на ярост. Как можа да се държи така! Да си играе с нея пред погледите на всички тези хора. Мисълта я накара да се задъха, замисли се за всички неща, които ще му каже, когато останат насаме.
Тогава, за пръв път, той вдигна очи към лицето на Габриела. Черни очи, не златни. Очи на арабин, студени и безлични като смъртта. Очи, които не беше виждала в живота си. Хладното му изражение се смени с предизвикателност. Сякаш й обещаваше с поглед, че ще я пречупи, дори това да се окаже последното нещо, което ще направи. Габриела беше толкова смазана от отчаяние, че коленете й започнаха да се подгъват.
Той слезе по стълбата, а на негово място се изкачи слугата му. Пое веригите от стражите и я дръпна. В този момент тя осъзна — и сърцето й спря за миг при мисълта, — че е била купена. Принадлежеше на злия арабин, който тайно й обещаваше, че ще сломи духа й. И нямаше нищо, което да е в състояние да стори.
Отведоха я към морето. Там чакаше голям арабски кораб. Трябваше й време да осъзнае, че ще я качат право на него. Когато мисълта достигна до съзнанието й, тя просто полудя, знаеше, че ако успеят да я завлекат на палубата, с нея беше свършено. Никой на този свят не можеше да спре съда и да я изведе оттам жива. И ако той отплаваше, надеждата й си отиваше с него. Родриго едва ли щеше да успее да ги проследи, благодарение на Хейстингс, той нямаше на разположение нито хора, нито кораби. Тя се задърпа истерично, успя да се освободи, но я хванаха само няколко крачки по-нататък. Някой крещеше, но тя го чуваше като отдалече. Беше толкова ужасена, че не можеше да каже дали крясъците, които беше чула, са чужди или нейните собствени. Знаеше само, че е по-добре да умре в опит да се освободи, отколкото да стъпи на този кораб. Непоколебимостта й нарасна, когато осъзна, че оттам връщане няма да има.
Четирима роби донесоха малка носилка. Натикаха я вътре насила. Затръшнаха вратата и потеглиха. Но когато едната се затвори, се отвори другата. Обезумяла, Габриела видя две златни очи и една светла коса. Изведнъж върху тялото й бе метната голяма торба. Обви я мрак и тя усети как някой я нарамва. Чу как вратата се затвори зад гърба й и след това я отнесоха. Тя чакаше със затаен дъх предупредителни викове. Нищо не се случи. Никой не извика. Никой не хукна да ги гони. Чуваше се само всекидневната глъчка на пазара в края на търга.
Почувства как я качиха на нещо и усети под себе си седло.
Чу как той се качи след нея и че конят потегля в галоп по калдаръма на тесните улички. Ръбът на седлото се забиваше в ребрата й и ги натъртваше. Превита в грубия платнен чувал, тя се удряше болезнено в корема на коня. Беше непоносимо горещо и задушно в този чувал и тя почти се задушаваше. Но беше спасена! Вече не принадлежеше на злия чужденец. Можеше да въздъхне с облекчение.
Най-накрая, след, както й се стори, часове друсане на конския гръб, животното мина в тръс. Когато спря, тя чу как някой развързва въжета. Лъч светлина разкъса задушния мрак в чувала. Някой й помогна да стъпи на краката си и тя видя любимото лице на Родриго. Въпреки тежките вериги, които все още я стягаха, тя се хвърли на врата му.
— О, Родриго, колко ужасно беше! Те ме продадоха, сякаш съм някакъв предмет, а не човешко същество с душа. Ще можеш ли някога да ми простиш, че не те разбрах тогава?
Той я притисна към себе си, опивайки се да я успокои, и започна да гали врата й.
— Радвам се само че си в безопасност. И пак при мен.
Тя се отдръпна и се взря в очите му. Тези любими котешки очи, които я гледаха с любов и облекчение, както и с частица от страха, който трябва да беше почувствал, когато се стараеше да спаси нея, а и себе си.
— Ти рискува всичко за мен — каза му тя. — А сега аз съм готова да рискувам всичко за теб. Не знам какво ще ни донесе бъдещето. А и не ме интересува. Всичко което знам е, че отсега нататък, Родриго, ще правя всичко, което е по силите ми, за да помогна на твоето дело.