36.
Беше привечер. Бяха спрели край един заобиколен с дървета извор някъде в източна Африка. Мекият въздух на африканските възвишения разхлаждаше и носеше прекрасни аромати. Хигинс и двама от освободените наскоро роби палеха огън от съчките, съборени от преминали наблизо слонове. Групички воини от племето Кикую, всички освободени наскоро роби, обикаляха наоколо и пееха благодарствена песен.
Бяха напуснали Занзибар преди три седмици. Оттогава бавно напредваха през девствената вътрешност на континента. Родриго познаваше добре района. Като малък тук; го беше водил дядо му, който на младини беше използвал обширните савани за скривалище, когато не бе имал възможност да достигне дома си. И тъй като африканският континент беше единственото място, в което още не бяха нахлули европейците, той беше служил със същата цел на Родриго в продължение на години. Той познаваше тези места и се беше сближил с различни племена. Сега използваше това, за да набере хора, с които да атакува успешно Занзибар.
Родриго вдигна един клон и отиде при Габриела, която седеше на голям пън срещу огъня. По време на тези няколко седмици сафари — думата на суахили за пътешествие, — те се бяха трудили с всеотдайно упорство. Първата точка на плана им беше да довършат започнатото — да освободят Кълън от двореца. След това щяха да се обединят, за да спрат Хейстингс и наемниците му веднъж завинаги.
— Кога ще имаме достатъчно хора? — попита го тя, когато той приседна до нея.
— Не съм сигурен. Целите ни са, меко казано, трудни.
Габриела отново се опита да преглътне нетърпението си. Той беше внимателен както винаги, а нейната импулсивна натура нехаеше за пречките.
— Но за днес достатъчно. Хайде да се поразходим, Габе. Преди да се е стъмнило.
Тя положи усилие да се успокои и кимна. Той хвана ръката й и я поведе през една тясна клисура, обрасла с акациеви дървета. Клонките им се очертаваха на потъмняващото лавандулово небе. Звездите вече изгряваха една по една, звезди, които в мастилената тъмнина на африканските нощи изглеждаха толкова големи и ярки, сякаш бяха излезли от някакъв отдавна забравен детски сън. Гласовете на птици и насекоми, които излизаха само нощем, се смесиха с далечната песен на хората от племето Кикую, изплитайки единния ритъм на Африка. Във въздуха витаеше вълшебство. Габриела усети как бавно се разтваря в него.
— Прекрасно е тук — каза той с притихнал в застиналия здрач глас. — Някакси е точната противоположност на Сейшелите. Там е влажно и въздухът тежи. Тук е по-хладно и сухо. И въздухът е мек. Чувстваш ли?
— Никога не съм усещала по-нежен въздух.
— На Сейшелите — продължи той — нищо не може да ти навреди. В природата няма заплаха. Там тя е пищна и разкошна. Тук опасността дебне зад всяка скала. Природата е сурова, даже в красотата си. Но въпреки това я обичам.
Тя се усмихна и тревогата й за Кълън се разми под нежността на гласа му.
— Да, трудно е да устоиш на този див чар.
Родриго се приближи до нея и я взе в обятията си. Изведнъж до ушите им достигна странен шум, долитащ някъде отблизо, и дълбоко, гърлено ръмжене. Ръцете му се сключиха по-здраво около нея.
— Не мърдай, Габе.
— Какво…
— Лъвове.
Тя потрепери.
— Къде?
— Под онова дърво — посочи й той. Тя веднага забеляза силуетите на два притаени в сенките звяра, застанали един срещу друг.
— Чифтосват се.
— О, Боже, Родриго, ами ако ни видят…
Тя понечи да побегне, но той веднага я сграбчи и я притегли към себе си. Ръката му инстинктивно затисна устата й, за да потисне възможен вик.
— Ние не ги интересуваме. Те са погълнати един от друг. Виж. Женската показва на мъжкаря, че е готова. В любовния сезон те се чифтосват всеки петнайсет минути в продължение на седмици.
Докато гледаха с вече привикнали към мрака очи, мъжкият се приближи и облиза нежно женската. Тя се протегна, за да му помогне. Той захапа врата й, влезе в нея с див тласък и се освободи с мощен рев. Всичко продължи едва няколко секунди, но беше внушително и първично. След това двойката се протегна и отмина в нощта, оставяйки публиката си зад гърба си.
Габриела се задъхваше под дланта му. Беше забравила, че стои притисната до него с уста, затисната от ръката му. Беше забравила всичко пред внушаващата страхопочитание гледка. Тя й напомни на дните на безумна любов във Vallee de Mai.
— Странно е. Мъжкият я покорява напълно, но едва след като тя е дала да се разбере, че е готова.
Гласът й прозвуча като дрезгава въздишка.
— Родриго…