— Негова светлост и господин лордът ви очакват — обяви икономът. Приглушеният му глас отекна в каменните стени.
— Господин лордът? Да не би Хейстингс да е тук?
— Маркиз Брекънридж, мадам — поправи я слугата.
Това не беше добра новина. Тя презираше Хейстингс от момента, в който го видя, когато майка й се бореше за живота си. След като Габриела и Кълън се преместиха в имението Уестбъри, тринайсетгодишният Хейстингс, който никога не прие позорната вест, че тя му е сестра, се закле да направи живота им ад и се зае със задачата с отмъстителност и добре пресметната злоба, които й дадоха горчив урок за човешката същност и я накараха да порасне преждевременно. Винаги, когато й се струваше, че е достигнал границите на човешкото безсърдечие, той я изненадваше с някоя свежа идея по въпроса.
Маркизът беше прекарал последните осем години в Индийския океан, двете най-скорошни от които като губернатор на Сейшелите. Преди месец се завърна в Англия, за да прекара отпуска си. Габриела си беше поставила за цел да не го среща. Дори когато бе дошъл в театъра и беше пожелал аудиенция, тя го отблъсна. Бе й доставило огромно удоволствие да може да си позволи да не го пуска, просто за разнообразие.
Сега тя последва иконома през огромната гробница, която представляваше тази къща, изкачвайки три широки стълбища. Пред спалнята на баща й служителят се поклони почтително, разтвори един портал, достоен за Гаргантюа, и беззвучно я покани вътре.
— Ако Ваша светлост се нуждае от мен, ще бъда на разположение — произнесе сковано той.
Дъглас Крос, дванайсети дук Уестбъри, пети маркиз Брекънридж, граф на Бландфордшир и околните земи, лежеше в леглото си с балдахин, облегнат на планина обвити в креп възглавници. Дори легнал, той демонстрираше внушително държание и осанка. Косата му бе вече побеляла, но с онзи рязък сребрист оттенък, който го правеше още по-забележителен. Излъчването му беше толкова патрицианско, че никой не би могъл да сбърка истинското му положение на влиятелен член на съсловието на перовете и директор на мощната Британска източноиндийска компания.
Изправен както винаги, Хейстингс Крос седеше на един стол край баща си, точно под голяма карта на Сейшелските острови. Тъмнокос, с остър нос, който му придаваше вид на преследвана птица, той имаше тъмни, блестящи очи, в които личеше злобата му. Ръцете му, стиснали конвулсивно ръкохватките на стола, напомняха нокти на ястреб.
Гледайки го под картата, Габриела нямаше как да не си помисли, че той сега е губернатор на островите, които се бяха превърнали в мания за това семейство. За първи път Дъглас Крос стъпил там като млад мъж, когато те все още били френска колония, и се влюбил в несравнимата им красота и спокойствие, които правеха от това място истински земен рай. По време на престоя си той срещнал младата и очарователна Каприс Аштън, потомка на една от най-старите френски фамилии на архипелага. Родителите й били починали един след друг, като й оставили памуковата плантация Бо Валон.
Сякаш Бог пращал Дъглас Крос. Богатият дук се влюбил в Каприс веднага. Бил женен, но я уверявал, че това е брак по сметка, че не може да гледа жена си, че тя е фригидна и посещава леглото му само за да осигури на рода син и наследник. Че с години се е опитвала да забременее и когато най-сетне успяла, напуснала дука, за да отиде в провинциалното му имение и да прекара девет месеца на легло, докато износи Хейстингс. След раждането не напуснала вече леглото и се превърнала в инвалид, постоянно оплаквайки се от безразличието на съпруга си.
Разказът трогнал Каприс и пробудил у нея съжаление към самотния дук. Тя станала негова любовница, но въпреки това отказала да се върне с него в Англия. Мисълта да напусне мястото, където била толкова щастлива, където била тъй дива и свободна, окъпана през всички годишни времена от лятното слънце, била за нея непоносима. Останала глуха за всичките му молби. Затова един ден Дъглас просто купил ипотеката на Бо Валон и й предложил сделка. Ако склоняла да го последва в Англия и да прекара там две години като негова любовница, той щял да й върне документите изплатени и изрядни.
Тя отпътувала, ненавиждайки всяка минута, прекарана далеч от нейния рай. Двете години се превърнали в три, после в четири, а Дъглас, който сякаш все повече се вманиачавал по нея с течение на годините, все намирал извинения да не й върне собствеността.
Постепенно Каприс осъзнала, че той няма никакво намерение да й я даде обратно — това просто бил капанът, в който я държал близо до себе си. Нямало да й помогне и да го напусне заради друг мъж. Дъглас нямало да продаде имението на никаква цена, независимо колко богат бъде купувачът. Въпреки че бе едва седемгодишна, когато майка й беше умря, Габриела все още помнеше мъката в гласа й, когато й разказваше тази история. „Не трябваше да напускам Махе“ — беше й казала тя, избухвайки в ридания. „Започнах да умирам в момента, в който си тръгнах от Бо Валон.“ Това бяха последните й думи.