Но трябваше. Трябваше веднъж завинаги да разбере доколко може да му вярва. Затова изчака, докато не разбра, че той е в състояние на делириум. Че е на прага да се слее с луната и звездите. Тогава, вдишвайки с мъка, тя простена думата, която беше плъзгала като забранена любов по езика си:
— Симба.
За момент той сякаш не я чу. Беше влуден от сластта, потта се стичаше по златистото му тяло и се изпаряваше в меката като балсам нощ. Той сграбчи косата й и се вряза по-силно в нея, когато тя усети как оргазмът й се изкачва до точката на френетизма. Това беше най-трудното нещо, което й се бе налагало да прави, да вдигне глава и да изрече думата, която щеше да отнеме и от двамата плодовете на страстта.
— Симба, Родриго.
Мина време, докато той я чу. Тогава, с агонизиращ рев, той забави движенията си.
— Сигурна ли си?
Трябваше да бъде силна. Трябваше да бъде сигурна.
— Да. Да. Симба.
Той се строполи с накъсан стон. Все пак извади мощната си ерекция от влажното й лоно и легна върху нея, задъхвайки се като гладиатор след битка. Ръцете му напипаха лозовото стебло и го разкъсаха. Ръцете й се обвиха около него с нежна благодарност, притискайки здраво димящото му тяло.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — въздъхна тя. — О, да.
— Да не съм те наранил?
— Не. Въобще. Беше… — Тя не можа да намери дума да го опише и млъкна.
— Тогава… — Той замълча за миг, сякаш питаше за причинните. После разбра. Тя се уплаши от гнева му, но той просто сведе глава и я целуна продължително. Целувката й напомни миналите страсти. Начина, по който тялото й, дори и сега, мечтаеше да се слее с неговото.
— Промених решението си — каза му тя, знаейки, че вече може да му се довери докрай. — Люби ме, Родриго. Хайде да направим всичко отново.
Но той се претърколи встрани по гръб и я придърпа нежно в обятията си.
— Не днес. Казах ти, че може да ми се вярва и държа на думата си.
Притисна я нежно в прегръдките си и я държа така докато нощта премина, с притисната в бедрото й необуздана ерекция. Тази нощ тя не можа да мисли за нищо друго, освен какво беше изпуснала, подлагайки го на проверка. Мислеше колко е мил и как й даде това уверение. Но все още отчаяно й се искаше да му се беше доверила докрай.
Затова дълго го люля в обятията си под светлината на залязващата луна. И се прокле, че е била такава глупачка.
37.
От върха на хълма те гледаха огромния робски керван, който прекосяваше широката африканска савана. От седмица се бяха опитвали да го засекат и най-сетне той беше пред тях. Дружината им включваше и преводач, който говореше няколко местни диалекта, и няколко туземци, които се бяха наели да пренасят багажа. Всички бяха въоръжени с пушки, които Родриго беше взел от предишни, по-скромни кервани. Носеха и грозните дрехи на търговията с роби. Ако срещнеха търговци на роби, които искат да знаят за намеренията им, лесно можеха да овържат крайниците на туземците, за да убедят пришълеца, че са част от същото братство и да отслабят бдителността му. Вече два пъти бяха успявали по този начин. Двама търговци бяха се приближили до тях, за да разучат. Когато всеки беше седнал на сянка, за да изпие предложеното питие, „робите“ на Родриго бяха наизвадили пушките си и бяха освободили и двамата от тегобите на тази трудна търговия само с по един изстрел.
Сега наблюдаваха как жертвите им си проправят път през тревите в низината. Това беше най-големият робски керван, който всеки от тях беше виждал. Група араби в дълги дрехи водеха робите в индийска нишка под безмилостното обедно слънце. Бяха оковани в така познатите на Габриела вериги. Две греди бяха заковани една за друга и в средата им оставен отвор така, че точно да пасне на една човешка шия. Двама по двама, стегнатите в пранги роби вървяха, привързани с върви един за друг. Вървите се съединяваха с едно дълго въже, омотано около шията на една жена, която вървеше най-отзад. Деца на всякаква възраст подтичваха след майките си и се притискаха към краката им. Около някои жени имаше най малко по шест деца, които дърпаха полите им и ги спъваха. Когато това станеше, ги биеха — и децата, и всички — с камшици от хипопотамова кожа, която се впива в човешката плът повече от всяка друга на света.
Габриела чуваше детските писъци от поста си на билото на хълма. Самообладанието започваше да я напуска пред този непрестанен терор на човешката стока. След всяка акция тя бе питала Родриго — сега можем ли да идем да освободим Кълън? Но той все не беше готов. Нямал достатъчно хора, отвръщаше й той, въпреки че пращаше стотици обратно в Момбаса, за да ги тренира Уолис. Всеки път тя му задаваше един и същи въпрос: