— Кога ще са достатъчно?
И всеки път получаваше един и същи отговор:
— Когато са.
Процесията вече се приближаваше. Родриго даде заповед и туземците започнаха да пристягат прангите на собствените си шии. След това ги поведе надолу по хълма. Габриела ги последва, облечена в арабска роба, за да скрие пола си. Пред конвоя спряха. Габриела разгледа лицата на робите, докато Родриго разговаряше с арабите. Тъмните им очи бяха празни, тя откриваше липсата на надежда в мрачните им дълбини, почувства див импулс да отиде при тях, да прошепне тайната, да сложи край на страданията им. Още една минута мъка беше твърде дълга след всичко, през което бяха преминали. Улови погледа на един по-смел мъж, който вдигна очи от земята и се усмихна. Тя се надяваше да сподели част от симпатията й. Но очите му се обърнаха от нея към Родриго. Тя видя как се разширяват, видя неверието в тях. След това чу името, което се отрони от устните му. Mkombozi.
И други роби вдигнаха погледи и зашепнаха същото. Mkombozi! Mkombozi! На Габриела се искаше да изтича до тях да ги помоли да замълчат. Ако ги издадяха, за тях това означаваше катастрофа. Тя видя как преводачът слага заповеднически показалец на устните си и им внушава да мълчат зад гърбовете на арабите. Робът, който пръв забеляза Родриго, падна на колене и сключи ръце като за молитва, молещ за помощ. Изведнъж още двама направиха същото. Ужасена, Габрииела се опита да ги прикрие с дрехата си. Твърде късно. Водачът се обърна и видя станалото. После тя чу името Mkombozi да излиза от устата му, когато той се обърна към Родриго. Тя можеше да прочете от изражението на арабина акво казваше той.
— Mkombozi. Чувал съм да се говори за теб. Знам кой си и какво си.
Всичко стана толкова бързо, че й се стори, че е сънувала. Изведнъж в ръцете на хората на Родриго се появиха пушки, изстрели прорязаха тишината на саваната и арабите паднаха на земята в развяващите се бели роби. Кръвта им потече по тревата и те поеха последната си глътка чист африкански въздух.
Габриела се скова от бързината, с която всичко се разви, от внезапната жестокост. Родриго не ги беше предупредил. Беше ги убил хладнокръвно. Трябваше да го направи, осъзна тя, но въпреки това то будеше безпокойството й.
Навсякъде около нея мъжете на Родриго сваляха оковите си и освобождаваха робите. Родриго им говореше на суахили, обяснявайки мисията си. Както толкова пъти преди това, помоли тези, които искат да се присъединят към него, да направят отделна група. След това тръгна сред тях, сочейки най-добре сложените, за да се включат в редиците на хората му.
Габриела седна на земята, колкото се може по-далече от труповете, чувствайки нужда да даде почивка на треперещите си крака. Беше се заклела да бъде предана на делото на Родриго, но се чувстваше смутена от бруталните начини за разплащане в Африка. Как можеше пейзажът да е толкова красив, толкова уютен и нежен, а реалността в него — тъй жестока. Животно убиваше друго. Прекрасно цвете съдържаше смъртоносна отрова. Хора заробваха хора и се застрелваха един друг.
Тя хвърли поглед към Родриго. Той тъкмо привършваше. Този път имаха впечатляващ брой доброволци. Тя стана, за да зададе същия въпрос, който задаваше всеки път. Знаейки какъв отговор ще получи.
— Кога можем да отплаваме? — попита тя отново. — Кога ще имаме достатъчно хора?
Родриго я погледна в очите и видя в тях умората. Видя и болезненото нетърпение и предположението, че то няма да намери удовлетворение. Хвърли поглед към своя отряд, после към очите на любимата си.
— Сега вече имаме достатъчно — каза той.
38.
Зората беше близо. Родриго беше прекарал трите си кораба до пристанището на Занзибар под прикритието на нощта. Мъжете си бяха свършили работата в пълна тишина, единствено на бледата звездна светлина — бяха приготвили оръдията, пушките и шпагите за предстоящото нападение. Въздухът на борда на съдовете беше като наелектризиран. Мъжете крачеха нервно насам-натам и проверяваха отново и отново оръжията, за които знаеха, че са наред. Габриела чувстваше пулсиращото в жилите им напрежение. Само след малко Кълън щеше отново да е на безопасно място при нея. Родриго беше довел със себе си достатъчно хора да сравнят града със земята, ако се наложеше. Всъщност, той беше надскочил пиратските си навици. Мисията им приличаше повече на военна атака. Габриела не се и съмняваше, че днес ще върне брат си обратно.