Беше се облякла като всички останали, в бричове и риза, която й позволяваше да се движи свободно. Беше си намерила ботуши по мярка, така че можеше да ходи без притеснения. Бе отказала на предложението на Родриго да остане на борда на El Paraiso Segundo, новият му капитански кораб, взет от един арабски търговец на роби край Ламу и пригоден за бой. Искаше да бъде в епицентъра на действието. Искаше да види лицето на брат си, когато го освобождават.
Атаката беше планирана внимателно. Родриго бе пратил разузнавачи, които да разучат броя на корабите в султанската флота и дали в палата кипи военна подготовка. Новината беше, че нещата са относително спокойни, сякаш бдителността им бе намаляла след онзи месец, когато Хейстингс беше пристигнал с предупреждение за възможно нападение. Губернаторът на Сейшелите все още беше там, гост на партньора си, султана.
Докато небето бавно просветляваше, офанзивата започна Родриго вдигна ръка за сигнал и оръдейна канонада взриви утринното спокойствие. Въздухът натежа от барутен мирис. Скоро димът се сгъсти дотам, че стана трудно да се вижда. За няколко минути оръдията на Родриго бяха унищожили двата главни кораба на султанската флота. Те потънаха всред грохота от разбитите талпи и останките им запречиха пътя на останалите съдове — точно както беше планирал Родриго. Без да губят време, тези които бяха определени за сухопътна атака, скочиха в лодките и загребаха напред в безшумен синхрон, докато оръдията на султанския палат се прицелваха. Гражданите заизвираха полуоблечени от вратите на домовете си, за да видят какво става. Султанската стража беше вече на крак и се насочваше към натрапниците с извадени ятагани и повеждаше бой с пиратите веднага щом те стъпеха на брега. Когато Габриела скочи на сушата с Родриго, навсякъде се чуваше звън на саби. На равни интервали продължаваха да ехтят топовни гърмежи. Врагът очевидно беше изненадан и неподготвен. И все пак занзибарците се биеха отчаяно, струпвайки се около портите на двореца, решени да пазят султана си до последна капка кръв. Тези хора цял живот бяха обучавани да дадат живота си за благополучието на господаря си. Никакво колебание не можеше да ги накара да отворят вратите.
— Трябва да има друг път навътре — извика Родриго към нея, когато видя, че хората му не могат да се доберат до входовете. Махна й с ръка да го последва и двамата заобиколиха крепостните стени. По пътя ги пресрещна група закъснели стражи. Родриго ги нападна веднага, поваляйки по трима наведнъж със сабята си. Габриела позна в единия войникът, който я беше сграбчил онази нощ в замъка, осуетявайки опита й да избяга, и я беше пратил в тъмницата. Вбесена, тя се нахвърли към него и се би с цялата си сила и ловкост, докато той не опря гръб в стената. Там, с един единствен дивашки удар, тя го разпра с острието си. Когато измъкна окървавеното оръжие, той я погледна смаяно, пристъпи напред и падна мъртъв на поста си.
Тя го погледа няколко секунди и миризмата на барута й се струваше по-ужасна отвсякога, докато наблюдаваше как кръвта му се стича по камъните. Стомахът й се сви при вида на това, което беше извършила. Но когато се сети за похотливия израз на жертвата си, докато я беше влачил през замъка, това облекчи чувството й за вина.
Бавно осъзна, че Родриго се бие с шестима наведнъж. Той се отбраняваше бясно, докато те се опитваха да го притиснат към стената. Габриела дойде на себе си, бутна най-близкия страж с шпагата си и, привлякла вниманието му, го увлече в двубой. Сега двамата с Родриго се биеха рамо до рамо и звънът на стоманата ехтеше като чинелите в кулминацията на някаква симфония. Стражите нападаха мъртви един по един и той я повлече за ръката, помагайки й да избяга.
Спряха от тази страна на палата, която гледаше към морето. Там Родриго се закова като вкаменен, гледайки втренчено нещо зад гърба й. Докато Габриела се взираше с любопитство в него, очите му изстудяха от внезапен прилив на омраза. Тя се обърна и видя балкон, надвесен над морето. Зад каменната балюстрада стояха султанът и брат й Кълън, които гледаха надолу към тях. Султанът нареждаше нещо на хората си. Кълън стоеше спокойно до него. Тогава, сякаш от нищото, се появи Хейстингс. Той опря шпагата си в гърлото на Кълън.
— А, Родерик Смит, стари мой приятелю! — извика той надолу. — Да не си дошъл да ни изкажеш почитанията си?
— Сметнах, че е време да подновим запознанството си — отвърна Родриго.
— Колко мило. Виждам, че си дошъл с приятна компания. Добре дошла в Ксанаду, Габи. Само че аз като че ли чух, че си била тук и преди. Позабавлявала си се на нашия пазар. Нещо като оглед в натура, а?