Двамата се биха безмълвно известно време, съсредоточени в сражението, а в това време оръдията продължаваха да гърмят и хората се биеха по цялото пристанище. И изведнъж, така внезапно, както беше и започнала, канонадата спря. Над утрото се спусна мъртвешка тишина. За миг и Родриго и Хейстингс спряха, хвърляйки поглед към морето. Родриго изглеждаше стреснат, но на лицето на Хейстингс се появи гримаса на задоволство.
— Ах, пристигат подкрепления — каза той.
Габриела погледна към пристанището и видя нещо ужасно. Малка група кораби от Кралската флота се беше появила на хоризонта и се насочваше към брега. Тя преброи седем съда и стреснато обърна очи към Родриго. Това беше патрулът на адмирал Фултън. Точно този ден съдбата го беше отвела към Занзибар.
Родриго се прехвърли веднага през балкона.
— Трябва да се качим на кораба преди да ни преградят пътя.
Погледна към Кълън и каза:
— Скачай!
Кълън замръзна.
Задъхана, Габриела извика:
— Скачай, Кълън!
— Височко е, Габи — изсмя се Хейстингс. — Бас държа, че ще си счупи крака.
— Не го слушай, Кълън. Скачай!
— Скочи като мен, момче — заповяда Родриго. — Хайде, или тръгваме без теб.
Кълън продължаваше да стои като закован.
Габриела отново хвърли поглед към пристанището. Корабите се приближаваха. Само след минути щеше да е твърде късно да скочат в лодките и да стигнат до собствените си съдове.
— Какво ти става? — изкрещя на брат си. — Просто скочи!
— Габи, не мога — простена Кълън.
— Можеш. Ще те хванем. Няма да паднеш.
Когато Кълън само покри очи с длани, Хейстингс се изсмя злобно, триумфирайки от властта си да причинява болка.
— Той никога не е бил това, което поетът е нарекъл „сътворен от камък твърд“, нали?
Кълън й обърна гръб.
— Копеле такова! — изкрещя тя.
— Не, Габи, грешиш. Ти и брат ти сте копелетата, не помниш ли?
Родриго погледна с тревога наближаващите кораби.
— Сега или никога, момчето ми!
— Кълън, моля те! Родриго ще ти помогне. Просто затвори очи и скочи.
Лицето му беше мокро от сълзи.
— Не мога, Габи. Искам, но не мога и да помръдна.
Тя не можеше да повярва, че това се случва. Стоеше вцепенена и го гледаше. Родриго сграбчи ръката й, когато Хейстингс отметна глава и се разсмя. Тя чуваше далечния грохот на оръдията на кралските кораби, които поздравяваха съюзниците си.
— Трябва да вървим — каза Родриго накрая.
— Не мога да го оставя.
Хейстингс изграчи:
— Чухте момчето. Не бива да забравяте кръвта на Аштънови.
— Той няма да го направи — изръмжа Родриго. — А няма време да се катерим отново и да го носим дотук.
— Не. — Тя погледна към Кълън, докато Родриго я влачеше към брега. Виждаше безпомощността в очите на брат си. Той нямаше да дойде.
— Кълън, моля те… моля те…
Тя престана да осъзнава какво става около нея. Родриго я дърпаше, но тя се бореше с него и гледаше умоляващо към брат си, крещейки името му.
Някак си стигнаха до лодката. Някак си мъжете ги откараха до корабите. Някак си платната се развиха и те успяха да отплават навреме. Навреме да се скрият от мъстта на Кралската флота. Навреме да видят как Кълън се обръща и се прибира в покоите на султана, защото беше твърде страхлив да пристъпи към свободата.
Когато бяха на безопасно разстояние, Родриго отиде при нея и я прегърна. Габриела обаче се изтръгна от някога успокояващите обятия. Сграбчи първото, което й попадна под ръка и го запрати през борда. Незапаленият фенер се разби в талпите, пръскайки стъкло във всички посоки.
— Как можа да го направи! — изкрещя тя. — Как можа да стои там и да откаже помощта ни? Той е страхливец. Винаги е бил. Той заслужава да остане там!
Изведнъж тя осъзна, че всички я гледат. Всеки беше спрял да върши работата си и я зяпаше така, сякаш бе полудяла. Гневът и разочарованието й бяха обаче толкова големи, че не й пукаше. Ако наоколо имаше наредени един до друг хиляда фенери, тя би ги запратила по същия начин, един по един.
След малко Родриго опита пак. Даде й време да си поеме дъх. След това внимателно се приближи до нея. Тя не го погледна. Горящият й поглед беше устремен към Занзибар, където двама братя я бяха предали в един и същи ден. Всеки по своя си начин.
За известно време всичко, на което беше способна, беше да се взира в морето. Чувстваше морския бриз, топъл и пречистващ, върху мокрите си от сълзи бузи, и осъзна, че плаче. Най-накрая погледна към Родриго.
— Свърши се — каза тя, чувствайки се победена и съсипана до крайност.