— Не, Габе — отговори той. — Едва сега започва.
39.
Габриела изпадна в мрачна депресия. Тя продължи през цялото им пътуване през Индийския океан. През цялото време Родриго планираше ново укрепление — разтревожен, че пътят му до Амирантите е отрязан от патрулната флота. Всичко минаваше като в мъгла. Габриела беше отпаднала, неспособна да реагира на каквото и да било около себе си. Сякаш някой беше издърпал килима на живота й изпод краката й и тя беше загубила желанието да стане.
Бяха на Алфонс, остров точно преди Амирантите, лобно място на десетки кораби, срещнали съдбата си на подмолните коралови рифове. Скелети на бригантини все още лежаха изоставени на пясъка, подобни на призраци от някой друг живот. Пострадали моряци бяха дали на острова прякора Рифът на мъртвеца. Като такъв той представляваше идеално скривалище. От години никой не бе проявявал глупостта да се опитва да плава през плитчините му. Никой, освен Родриго, който познаваше мястото добре.
Първата им работа беше да скалъпят колиби за подслон. Дълги бараки, открити отстрани, бяха издигнати, за да се настанят хората, които щяха да спят във вдлъбнатини в пясъка. За Габриела и Родриго бе построена отделна колиба със стени. Но чувствайки, че тя има нужда да бъде сама, той се държеше на разстояние и често работеше през нощта.
През тези седмици Родриго строго бе подготвял хората си за нова цел: цялостна атака на Махе. Беше убеден, че единственият начин да сложи край на всичките си усилия, да изкорени робството от Сейшелите веднъж завинаги е удар в загнилото му сърце. Дотогава той щеше са съгради своя армада. Нови и нови кораби и мъже се вливаха в личната му флота всеки ден. Повечето от тях бяха или освободени роби, или идеалисти, но и една голяма част бяха опитни морски вълци, които бяха чули за дейността му и просто искаха да се включат в едно хубаво сражение. Когато тези хора навлизаха в редиците му, бяха изпращани да наберат и обучат още мъже и да управляват нови кораби. Вече съществуваше една впечатляваща флота и тя се помещаваше в естественото пристанище на Алфонс. За Габриела беше ободряващо да вижда дългата редица мачти и люшкащи се на прилива съдове. Приличаше на подготовката за Трафалгарската битка.
Но един ден Родриго се откъсна от чудовищните приготовления и потърси Габриела, която не беше на плажа. Прекарваше дълги часове сама на южния край на острова, далеч от цялата тази френетична дейност. Успокояваше я просто да седи на пясъка и да гледа как гигантските земни костенурки снасят яйцата си. Нежните левиатани бяха почти изчезнали от Махе, но се срещаха навсякъде по този остров, някои от тях широки повече от метър. Те въобще не се страхуваха от нея. Понякога някоя се обръщаше и плюеше към нея, но това беше по-скоро за показност, отколкото от друго. Габриела се взираше в една от тях, когато Родриго се приближи.
Седна безмълвно до нея и нарисува с пръст малък фрегат в пясъка.
— Мисля, че е време да поговорим за Кълън.
— Родриго, моля те…
— Беше високо. Не му беше по силите.
— Веднъж ми каза, че като се грижиш твърде много за някого, сякаш му прерязваш корените. Това ли направих аз с Кълън?
— Може би.
— То той толкова се нуждаеше от закрила. Мъжете на рода Аштън…
— Плюя на мъжете от рода Аштън. Ти очакваше нещо и Кълън го усети.
— Какво искаш да кажеш?
— Той израсна със съзнанието, че мъжете на Аштънови са слаби. Никой не трябва да бъде роб на традициите.
Тя вдигна вежда.
— Така ли? Я се виж.
— Има голяма разлика. Аз поемам жизнената си роля с желание.
Тя помисли за миг и каза:
— И какво да правя сега? Да се откажа от него ли?
— Най-доброто, което можеш да направиш за него — единственото — е да го оставиш на мира. И да видиш какво ще се случи.
Тя видя неизбежността на всичко и реши.
— Тогава го оставям на мира.
— Гордея се с теб.
Габриела не отговори. Той също не продума известно време. Когато заговори, гласът му беше нежен и силно пропит от португалския му акцент, знак, че е развълнуван.
— Мисля, че си готова да ми кажеш тайната си.
Гърлото й се сви.
— Тайна ли?
— Тази, за която спомена преди. Тази, която Хейстингс обеща да не издава.
Тя подскочи, сякаш я бе ударил.
— Той беше обещал, нали?
Габриела отпусна глава на коленете си. Родриго толкова е стараеше да я разбере, но никой не би разбрал онова, което знаеше, че трябва да му каже. Той опита пак.
— Не ми ли каза колко ужасно е от моя страна да не ти се доверявам? Нощта, преди да отплавам от Англия… ако ти се бях доверил, нещата щяха да протекат иначе. Можех да спестя и на двама ни много болка.