Една сълза се търкулна по бузата й. Тя я избърса механично.
— Не мога да ти го кажа.
— Моля те, Габе. Не прави същата грешка като мен. Довери ми се поне дотолкова, че да разбереш, че нищо, което ми кажеш, не може да накърни любовта ми към теб. Нищо не може да ме накара да те напусна отново.
— Ти си нямаш представа. Каквото и да си помислиш, въображението ти не може да роди нещо толкова лошо като нова, което стана. Никой не би могъл да си представи…
Когато тя заекна, той изчака, преди да я попита меко:
— Изнасили ли те?
Тя се дръпна от него, неспособна да понесе търпеливото съчувствие нито миг повече.
— Не — каза тя. — Де да беше. Поне тогава…
— Поне тогава?
Тя се нахвърли върху него, вбесена, че упорства да разкрие нова, което се бе надявала никой да не разбере. Тази тайна, тази срамна тайна, която Хейстингс — проклет да е! — се беше клел да не разкрива.
— Добре, искаш ли да го чуеш? Добре, чуй го в цялата му грозота. Ако ме беше изнасилил, поне щях да мога да живея това. Можех да го мразя за бруталността му. Но не беше така…
— А как?
Тя върна мислите си към онази съдбовна нощ, когато, вбесена от студения начин, по който я бе отблъснал Родриго, мадата Габриела бе избягала от лодката през градината с ябълковите дръвчета, за да се скрие в обора на имението Уесбъри. Там, строполявайки се в купа сено, тя беше изплакала сърцето си, докато конете пръхтяха тихо и съчувствено. Още усещаше плътната миризма на тор и мекото сено под бузата. Беше на седемнайсет и току-що бе изгубила, не за пръв път, всичко, което беше обичала в този живот.
— Трябва да бях заспала — каза тя на Родриго, взряна във вътрешната картина. — Нещо ме събуди. Помня, че се чувствах като упоена. Болката след краткия ми сън беше кратка и потискаща, когато си спомних раздялата ни. Сърцето ми се късаше и аз си мислех, че няма да го понеса. Тогава чух леко дишане. Някой беше там, с мен, в тъмнината. Осъзнах какво ме беше събудило. Сигурно отварянето и затварянето на вратата на обора. Беше тъмно като в рог. Не можах да видя кои е. Но той дойде при мен, сякаш имаше очите на котка, без да се колебае, и ме взе в обятията си, сякаш беше в правото си да го стори. И си спомням, че миришеше на море. И…
Тя се задушаваше от сълзите, които се стичаха горещи по лицето й.
— Мислех, че си ти. Помислих, че не си могъл да понесеш болката от раздялата, както и аз. Че на пътя към Лондон си се обърнал и си решил да промениш плановете си. И да изживееш една последна любовна нощ, преди да отплаваш. Едип красив спомен, който да крепи и двама ни.
Известно време тя не можа да проговори. Сълзите я задавяха и тя мислеше, че не ще може да продължи. Но той не каза нищо. Тя чуваше само вълните, които се разбиваха в брега и неземното мълчание, долитащо от мъжа, когото обичаше.
— Тази нощ аз го обичах с цялата страст и любов, които исках да ти дам. И, чувствайки се преродена, силна, чувствайки, че въпреки всичко ще мога да понеса заминаването ти, аз заспах в прегръдките му. В прегръдките, които мислех, че са твои!
Чувствайки нужда да се съсредоточи, Габриела се загледа в огромната костенурка, която се влачеше по пясъка с неравни стъпки. Родриго продължаваше да мълчи. Почти й се искаше да беше проговорил. Искаше да усети гнева му. Нещо, което да спре тази ужасна история, преди да е станало твърде късно.
Но, разбира се, вече беше твърде късно.
Поемайки дъх за смелост, тя продължи. Имаше ли вече някакво значение?
— Следващото, което помня е, че ме събуди сноп слънчеви лъчи. Помня как отворих очи и си помислих колко е красиво. Колко е чудесно да се събудя в прегръдките ти. Никога не мм се беше случвало, а и кой знае кога щеше да се случи отново. Обърнах с към теб с чувство на горчиво-сладка радост, за те събудя с целувка. И осъзнах с…
Гласът й се пречупи. Грижовно отглежданият глас на актриса, който бе трениран като инструмент никога да не я подвежда.
— Беше толкова ужасно. Как да ти кажа? Можеш ли изобщо да си представиш ужаса на всичко? Да мисля, че съм прекарала нощта с теб, и да открия…
Тя потърка челото си, което пулсираше бясно.
— Бях в истерия. Мисля, че започнах да пищя. Той се опита да ме накара да замълча, преди да съм събудила цялата къща. Каза ми… — тя преглътна и зарови лице в ръцете си. — Каза ми, че ме обича. Каза, както и преди, че никога не е възприемал Дъглас като мой баща. Продължаваше да настоява, че не сме свързани. Че иска да се ожени за мен. И през цялото време аз продължавах да пищя и да пищя. Той държеше ръка на устата ми. И изведнъж осъзнах, че въпреки, че чувах писъците си в главата си, нищо не излизаше навън. Нито звук. Само тази ужасна нужда да изпищя болката си, а не можех. Той дори не бе ми позволил.