Габриела се обърна и го погледна за пръв път, откакто започна да разказва историята си.
— Представяш ли си изобщо яростта ми? Не само срещу Хейстингс. Също срещу теб, заради това, което ми се случи. Че не ми довери плановете си. Че не ме отведе от онова ужасно място. Този ден се заклех, че никога вече няма да се доверя някому. Никога не го направих. Вдигнах Кълън от леглото го отведох в Лондон още същия ден.
Няколко секунди цареше пълна тишина, в която тя се опита да осъзнае какво е направила. Че, в миг на агония, се е освободила от този ужасяващ товар. Пред последния човек, на когото би се доверила.
— Така че, виждаш ли, когато ти каза, че не съм имала други любовници, сгреши. Аз го приех доброволно. Това е, което прави още по-лошо.
Изтощена, тя падна на пясъка, чувствайки се изстискана от всякакви думи, мисли и чувства. Лишена от всичко. Всичко беше свършило. Просто беше отхвърлила последното, което обичаше в целия свят.
Родриго беше тъй тих, че тя се отказа да чака думите му. Той ще го преосмисли и, със студеното достойнство, което беше показал в Англия, просто ще си иде. Ще намери човек я откара в Махе. Обратно при Хейстингс. За да заглуши болката, тя се взря в морето, в безкрайния кръговрат на вълните, в настъпването и оттеглянето на водата, в шепота на зефира Животът продължава, сякаш обещаваха те. Но как? След всичко това, как?
Изведнъж, тя усети как той седна до нея.
— Как можа — попита той с глас, натежал от чувства, — да си помислиш, че това може да има някакво значение?
Смаяният й поглед потърси лицето му. Лицето на мъж, който я обичаше, въпреки всичко. Сърцето й заби буйно, после бавно започна да се успокоява.
— Ти не си отвратен…
— Отвратен! Естествено, че съм отвратен. Отвратен, че той се е възползвал от теб. Отвратен от това, което съм ти сторил. Но, Габе, ти нищо лошо не си направила. Ти си дала любов на друг мъж, мислейки, че съм аз. Мен трябва да укоряваш.
— Но той не е просто друг мъж. Той е мой…
Той сложи длан на устата й, за да я прекъсне, точно както беше правил Хейстингс вече толкова години.
— Може би. Няма значение. Нищо лошо не си направила.
Сълзите й отново бликнаха, сълзи на благодарност и облекчение.
— Не се ли сърдиш? Не ме ли мразиш?
— Да те мразя? — Той я притегли и я притисна в топлата си, силна прегръдка. Ръцете му сякаш й казваха, че нищо вече няма да й причини зло.
— Ако някой заслужава омразата ми, това е Хейстингс. Не ти.
Тя се сгуши в гърдите му.
— О, Родриго, толкова ме беше страх. Все се питах какво ще си помислиш за мен. Мислех, че няма да понеса, ако ме разлюбиш.
Той я отблъсна леко, за да погледне в натежалите й от сълзи очи.
— Чуй ме, caricia. Хейстингс е горчилката в живота ни. А аз все го подценявам. Винаги съм подценявал способността му да твори зло. Но дотук. Заедно ние ще го победим. Ти и аз. Ще триумфираме над поквареността му. Това аз ти гарантирам с живота си.
— Не искам отмъщение, Родриго. Искам само теб.
Те се прегръщаха известно време, спокойно наслаждавайки се на покоя, на чувството за споделеност, които се вливаха в душите им.
Тя взе ръцете му в своите и ги целуна.
— Искам да зарежа всичко това. Искам да се върна във Vallee de Mai. Да живеем като Адам и Ева в Едемската градина.
— Знаеш, че не можем да направим това сега.
— Родриго, толкова ме е страх, че сме загубили всичко, което открихме там. Че никога няма да си го върнем, освен ако пак не отидем в нашата вълшебна долина.
Той я погледа безмълвно известно време. След това каза неочаквано:
— Гладна ли си?
За момент тя не разбра.
— Гладна ли? А, не.
— Тогава жадна. Страшно е горещо. Може би малко хладно вино.
— Аз не…
— Ела, искам да ти покажа нещо.
Той взе ръката й и я задърпа към една пътека, която водеше към вътрешността на острова. Когато спряха да вървят, тя беше вече толкова жадна, че прие с благодарност предложеното вино.
— Тук сме — каза той.
Стояха пред една пещера. Той я посочи, за да й покаже пътя. Пред себе си тя не виждаше нищо, освен тъмнина.
— Къде сме? — попита тя, объркана. — Тук няма нищо.
— О, грешиш. Това е портата към Рая.
40.
— Не прилича много на рай — каза Габриела, когато влязоха в пещерата.
— Ще заприлича — обеща й той, — преди да премине следобедът.
Удари кремък в скалата и го приближи до един фенер. Той явно не беше пален известно време, затова се противи и пращя, преди да засвети с топла, уютна, приветствена светлина. Габриела въздъхна очарована.