Пред нея се простираше уютна скална зала, пълна със стари бутилки вино. Имаше каси вино, сандъци вино, високи рафтове с вино, заобикалящи ги от всички страни. В средата на тази неочаквана изба, под извития скален таван, имаше купчина разнищени възглавници, покрити с дебел слой плат.
Когато тя се приближи към една от стените, за да прочете етикетите, Родриго взе възглавниците, изнесе ги и свирепо ги затупа. Когато се върна, те бяха чисти. Материята беше излиняла от времето, но все още се забелязваше някогашният й ярък цвят.
Габриела вадеше бутилка след бутилка, държейки етикетите на светлината.
— Знаеш ли какво имаш тук?
— Най-добрата колекция от вина в света, бих казал.
— Тези са направо древни. Ето една бутилка мадейра от 1703. И бренди от 1692. Родриго, какво е това място?
Когато го погледна, той се усмихваше на ентусиазма й.
— Meu avo складираше плячкосаните вина тук. Той и неговите другари пирати идваха в пещерата и си пийваха славно, легнали на тези възглавници, наддумвайки се с морски историйки. Тази колекция някога беше прочута из нашите води. — Той обхвана с жест пещерата. — Наслаждавай се на скритото съкровище на meu avo.
Габриела видя във въображението си пиратите, кърпите на главите им, обиците на ушите им, ярките коприни на дрехите им, когато облегнати на възглавниците, изпиваха плячката си.
— Виждам ги. Разказват си дълги истории и безпътства с красиви жени, без съмнение.
— Не. Аз пръв водя жена тук с намерението да… безпътствам с нея.
Тръпка премина по тялото й.
— Избери си — предложи й той с грациозен жест.
В пещерата беше хладно, така че вината бяха естествено изстудени. Тя се повъртя известно време около старинните бутилки, чувствайки погледа му на гърба си. Той сякаш пламтеше и я изгаряше през дрехите. Габриела почувства как се овлажнява между бедрата — почувства се гореща и мокра като тежък тропически следобед.
Тя извади една бутилка порто. Родриго я отвори и й я подаде. После сам избра 140-годишната мадейра и издърпа тапата със зъби.
— Твоите пиратски предци носели ли са си чаши?
Той я погледна развеселен.
— Не, те са правели нещо строго забранено. Нещо, от което почтеният ти баща би се ужасил. Пиели са от шишето, caricia.
Габриела вдигна бутилката към устните си и отпи внимателно. Когато вдигна очи, той я гледаше и се смееше.
— Това не е змия. Няма да те ухапе.
Тя се почувства смешна.
— Винаги съм се притеснявала да правя това — обясни му тя. — Не заради баща ми. Когато ме отблъсна, вече не ми пукаше какво мисли. Но помня майка си в онези последни ужасни дни, преди да застреля дукесата. Тя пиеше доста в опитите си да удави мъката. Прибираше се вкъщи толкова пияна, че надигаше бутилката с ликьор направо, без да си прави труда да търси чаши. Това винаги ми се е струвало символ на падение.
— Именно — каза той. — Пий.
Взе бутилката и я наклони така, че тя трябваше да отпие.
— Не съм сложил кама на гърлото ти, нали? Com alegra. Com entusiasmo.
— C радост — повтори тя. — С възторг.
— Да. Ти пиеш стогодишно порто. Без да споменавам, че meu avo е рискувал живота си, за да можеш ти да му се насладиш днес. Пий и се наслаждавай. Вкуси го, Габе.
— Как се казва „вкусвам“?
— Sabor.
— Sabor тогава.
Тя вдигна отново бутилката и този път пи така, сякаш течността вътре е божествена амброзия. Сякаш прокарваше самата същност на Родриго през езика и гърлото си. Изпи половината шише с бавни, сластни глътки. Когато го дръпна от устните си, се почувства леко замаяна. Отпусна се в купчината възглавници и се разсмя.
— Така е по-добре.
Вдигна високо бутилката и пак я притисна към устните си с драматична въздишка. Тялото престана да й се подчинява. Виното потече от устата й и оцвети брадичката й в червено. Тя се разкикоти на това, но преди да успее да вдигне ръка да се избърше, Родриго се хвърли върху нея с лъвски скок и облиза виното с език. Това я накара да замре. Устните му се плъзнаха над нейните, тя ги чувстваше, въпреки че те не я докосваха.
— Струва ми се, че това няма да е единственото табу, което ще прекрача днес.
Очите му бяха влажни и й се усмихваха.
— Изпий това твое вино.
— Надявам се не замисляш да ме напиеш и после да избягаш, като мен? Да ме оставиш тук да копнея за теб и да се върнеш към задълженията си.
— Приличам ли ти на мъж със задни мисли?
Тялото му тежеше върху нейното, топлеше я, беше изключително. Тя се изви и почувства, как той се втвърдява до корема й.
— Имаш вид на лош и загадъчен човек. За какво мислиш?
— Мисля, че напоследък си доста крехка и ранима. Затова няма да искам от теб нищо, което не искаш и ти.