Родриго почувства погледа й, спря и се обърна. Той никога не показваше чувства пред хората си. Но сега протегна ръка към нея. Тя притича и я улови. В очите му виждаше, че е така щастлив, както и тя. Той я прегърна и я задържа така за миг. После каза с игриво английско произношение:
— Тази нощ беше поразително забавна, нали?
Габриела се засмя, чувствайки се невероятно щастлива.
— О, поразително.
Денят премина бързо. Тя го прекара в съзерцание на любимия си от сянката, докато пиеше вода и ядеше хлебни плодове и манго, за да се разхлажда. По залез тренировката не беше свършена, затова продължиха и по тъмно. Но Габриела знаеше, че умът му не е в работата. Той постоянно я поглеждаше, докато търпеливо се опитваше да обясни схващания, чужди на африканците. Всеки път, когато се наканеше да си върви, те му задаваха нови въпроси и той се принуждаваше да остане.
Габриела започна да го дразни всеки път, когато я поглеждаше. Усмихваше му се закачливо или го поглеждаше подканящо. Прокарваше длан по гърдите си така нежно, че приковаваше погледа му. Тя видя, че той се разсейва все повече и повече. Когато погледна към издутината в панталоните си и обратно към нея, тя отметна глава и се разсмя, радвайки се на властта си да го възбужда, да отклонява мисълта му от работата.
Най-накрая той успя да се откъсне и каза на мъжете да отидат да вечерят. Отиде при Габриела и седна до нея под палмовото дърво, полягайки настрана с протегнати дълги крака. Хигинс им донесе риба на едно листо и те си я поделиха с пръсти, разговаряйки интимно и целувайки се между хапките. Докато небето потъмняваше, те чуха африканските барабани в далечината. Новаците явно се забавляваха.
— Чувствам се като младеж с първата си любов — призна й той.
— Аз пък не.
Той вдигна вежда и я погледна.
— Чувствам се като току-що съзряла жена. Която тъкмо е осъзнала каква може да бъде любовта.
— Аха. Но ние едва започваме да я откриваме.
Той се приведе и я целуна така, че Габриела падна назад в пясъка. Тялото му затисна нейното, а устните му запечатаха нейните с дива целувка. Тя забрави храната си и рибата се изплъзна от пръстите й, когато вдигна ръка, за да я прокара през косата му.
— Като си помислиш само, че дължим всичко това на Хейстингс — прошепна тя, изумена, че се чувства достатъчно свободна, за да говори спокойно за нещо, което я беше измъчвало толкова време.
Той се замисли изведнъж.
— Мислих за това. Знаеш, Габе, че Хейстингс никога преди не е споменавал това. Знам, че е обещал, да не го прави, но не му е присъщо да спазва така обещанията си. Никога не го е запращал в лицето ми, въпреки че е имал хиляди възможности през всички тези години. Дори в Занзибар не продума, докато ти не го нарани така, че той се изтърва от болка и обида.
— Какво говориш?
— Веднъж ти каза, че той не изпитва чувства към другите човешки същества. А ето, че има чувства към теб.
— Той така си мисли. Но аз казах истината. Хейстингс не знае какво е да обичаш. Той е неспособен на любов. И аз вярвам, че мисълта за това го плаши. Затова се държи така с мен.
Над тях се чу тих звук, сякаш някой тихо прочисти гърлото си. Те вдигнаха очи и видяха един от старейшините на племето Кикую, който стоеше, облечен в ярка роба и ги чакаше търпеливо да свършат. Кикую не одобряваха публичните прояви на любов и, въпреки че любовниците бяха добре прикрити от тъмнината, на лицето му беше изписано недоволство.
— Извинете ме, bwana. Онези хората говорят, че иска да се присъедини към ваше племе.
Родриго изръмжа, смутен.
— Кои хората?
— Кикую. Те им се иска да бъде част от ваше племе.
— Кажи им, че вече са. — Той се обърна обратно към Габриела.
— Извинете ме, bwana, но те не мисли да са част от ваше племе. Те вижда, че някои от ваши мъже носи почетен знаци на гръбове. Величествени птици, чиито криле се разтваря в летеж. Тези Кикую горди, bwana. Те иска същи белези за себе си.
— Много добре — каза Родриго. — Друг път.
— Извинете ме, bwana.
Родриго се надигна с нетърпелива въздишка и попита:
— Какво има? Не ми ли се полага малко спокойствие?
— Тези Кикую чака ваше присъствие за правене на церемония.
— Какво… ама сега ли?
— Те знае за такава церемония и я иска за себе. Кикую не чака, bwana. Те иска сега.
Родриго скочи на крака и последва мъжа по плажа. Габриела тръгна след тях. Надалеч се провидя сиянието на чудовищен огън. Около него бяха се събрали стотици мъже, които танцуваха под лунните лъчи и светлината на пламъците на ритъма на барабаните. Гледката беше дивашки красива всички тези черни, мускулести, лъснали от пот тела, извиващи се под упойващите звуци.