— Не е същото! — изрева той. Стори, й се, че го вижда с нови очи.
— Ти не ми вярваш. Никога не си ми вярвал. Искаш аз да ти се доверявам във всичко, но първия път, когато поисках да ми отвърнеш със същото, ти ми отказваш. Аз съм права, мътните да те вземат! Израстнала съм, слушайки как офицери от Компанията дискутират политиката, докато им сервирах храната. Знам как мислят, знам и как работят. Знам и че единственият начин да победим в тази война е да идем в Англия и да променим закона. Каквото и да трябва да сторим, колкото и опасно да е.
— Това е диво и импулсивно, точно като теб.
— Това е начин да спечелим — ако наистина го искаш. Може би всъщност се стремиш само към слава. Може би просто искаш да загинеш в битка, така че хората да възпеят великия Mkombozi, който умрял в борба за доброто!
— Не желая да ми се говори по този начин — ядоса се той.
— Тогава няма да ти се говори въобще. Ти ме предаде, Родриго. Искаш от мен нещо, което отказваш да дадеш сам. Ако можех, щях да одера знака от гърба си и да ти го хвърля в жалкото лице!
По-късно през нощта тя се промъкна до леглото на Джон Фич и го разтърси, заглушавайки протестите му.
— Имам задача за теб — прошепна тя. — Отиваме на пътешествие.
— Като мъж ли ще ходите или кат’ жена, госпожа?
— Ще ме откараш до Махе. А аз ще бъда себе си.
44.
Габриела стоеше с Джон Фич зад франджипановите дървета на губернаторската резиденция, опиянена от уханието им, и гледаше как през осветените прозорци на къщата прелитат сенки. Беше нощ и празненството вътре беше в разгара си. Музиката струеше с горещия бриз към отворената веранда. Чуваха бъбренето и смеха на гостите.
Един от тези гости беше адмирал Терънс С. Фултън, граф Ковънтри. Преди седмица той беше доплавал до Махе със седемте бойни кораба на Кралската флота, които беше превел през Занзибар и които сега се полюшваха на котва в пристанището на Махе. Всеки момент щяха да пристигнат още кораби от Индия.
Габриела почака миг и тръгна смело към къщата.
— Не мож’ да се каже, че ми е весело тъй като ви гледам да се навирате в гнездото на усойниците — измърмори верният й спътник.
— Надявам се, че обстоятелствата ще помогнат да обезвредя усойницата. Адмирал Фултън е надеждата ми. Той не зависи от Хейстингс по никакъв начин. Известен е с това, че отхвърля робството във всичките му проявления. Едва ли иска война с подобни мащаби. Ако успея да се добера до него, да му кажа какво прави Хейстингс, да го уверя в почтеността на Родриго, съм сигурна, че той ще стане наш защитник.
— За туй ще се иска страшно представление, госпожа.
Тя сви рамене.
— Тук е силата ми, господин Фич.
— Има нещо вярно, госпожа — съгласи се той.
— Сега слушай внимателно. Ако нещо се случи, ако Хейстингс някакси ми попречи да стигна до адмирала, разчитам на теб да идеш при него, да му кажеш, че съм тук и че Хейстингс ме държи затворена.
— Тъй и ще сторя, госпожа. Можеш да разчиташ на мен.
Вратата отвори Робърт, високият африканец с бели ръкавици, който й помогна да избяга от къщата. Той й се поклони, а когато я позна, се стресна. Хвърли бърз поглед зад гърба си, сякаш за да я предупреди. Тя почувства симпатията му. Слуховете се разпространяваха бързо по тези места. Знаеше се, че африканците винаги знаят всичко, без някой да им го е казвал.
Като да беше прочел мислите й, икономът попита меко:
— Mkombozi?
— Той е на сигурно място. Но не за дълго. Не и ако не успея да говоря с адмирал Фултън.
— Внимавай, умбу. Губернаторът е тук.
— Как ме нарече? Умбу?
— Това значи „сестро“. Умбу.
Тя се трогна толкова, че хвана ръката му и я стисна. Но той веднага я дръпна, хвърляйки още един изплашен поглед през рамо.
— Как се казваш? — попита тя.
— Наричат ме Робърт.
— Не, как е истинското ти име, искам да кажа?
Той се сви с неудобство. В къщата на Хейстингс на робите беше забранено да казват истинското си име.
— Канину, умбу — прошепна той.
— Канину, стаята ми празна ли е още?
— Празна е, умбу. Нещата ти си стоят както бяха, когато замина.
— Можеш ли да ме преведеш дотам, без някой да разбере?
— Надявам се, умбу.
— Тогава, хайде. Трябва да се срещна с адмирала тази вечер и искам да се облека за ролята. Връщам се в тази къща не като просяк, а като дъщеря на дук.
Той я преведе бързо до стаята й и се погрижи да й донесат вана с гореща вода. Габриела се потопи в нея и отми солта и пясъка от кожата и косата си. Когато изсъхна, се зае да избере тоалета си. Роклите й приличаха на чужди — толкова строги, толкова официални, толкова задушаващи. Парцалките, които носеха жените, когато робуваха на модата и на чужди идеали.