— Ти ме трогна днес, Габи. Развълнуван съм.
В сърцето й трепна надежда.
— О, Хейстингс, само ако се вслушаш в разума си! Само веднъж в живота си да пожелаеш да направиш един величествен, красив жест!
Той явно се колебаеше в решението си. Тя се приближи и взе ръката му в своята.
— Ами ако ти кажа, мила Габи, че ще направя всичко това, но ще поискам в замяна само едно? Обичаш ли го достатъчно, за да направиш тази най-висша жертва?
Тя издърпа ръката си.
— Не бъди отвратителен.
— Ами ако това е единственият начин да спасиш живота му? Да ми се отдадеш?
— А ако кажа да, какво ще направиш?
— Никога не ще узнаем, докато не получа отговора ти. Мога да приема обещанието ти и да пусна любимия ти. И после пак…
Когато той не довърши, тя настоя нетърпеливо:
— После пак?…
— После пак мога просто да се съжаля над теб за суетата ти и да ти се изсмея в лицето.
— Ти, презряна твар! През цялото време съм била права за теб! Ти си болен!
Лицето му потъмня.
— Достатъчно!
— О, съвсем не! Ти си чудовище. Никога не те е било грижа за някого.
— Беше ме грижа за теб — извика той. — Дойдох при теб, дадох ти любовта си, а ти ми се изплю в лицето.
Тя никога не го беше виждала да губи самообладание до такава степен. Отне й малко време да подреди думите си.
— Е, скъпи братко, сега е времето да го докажеш. Ако наистина ме обичаш, Хейстингс, ако те е грижа за мен толкова много, както си твърдял през годините, направи каквото те помолих. Не заради лична облага. Не заради някаква изгода. А защото ме обичаш. И защото, въпреки всичко, наистина имаш човешко сърце.
Тя видя чувствата, които се меняха на лицето му. Той отиде бавно до вратата и я отвори, канейки съдружниците си вътре. Погледна я замислено с воднистите си очи, като че трогнат от думите й. После, с неочаквана усмивка, разкриваща гнили зъби, се обърна към хората си.
— Затворете тая кучка.
Съмишлениците му я сграбчиха, а Хейстингс излезе. Тя се мяташе, но изненадата й им помогна да я вържат. Извика Хейстингс, но той не се върна. Спря на вратата и добави:
— Вържете и оня нещастник, когото видяхме да се мотае отвън. Оня Джон Фич.
45.
Хората на Хейстингс я заведоха под прикритието на тъмнината в Гран Трианон, стара френска плантация, гледаща към Л’Етаблисмон, дома на един от съдружниците на Хейстингс.
Набутаха я в ъглова спалня на последния етаж, заключиха вратата и сложиха отпред пазач. Габриела прекара безсънна нощ, опитвайки се да скалъпи някакъв план.
На следващата сутрин стана преди зори. Над върховете се бяха събрали облаци. Заваля. Продължаваха да я пазят, сигурни, че няма да може да избяга. Чуваше прислугата на долния етаж — прислужнички, които чистеха, гласове, които разговаряха така, сякаш над тях нямаше затворена жена.
Габриела зачака. Хейстингс трябваше да направи първата крачка, а тя, като добра актриса, да поеме репликата. Все един и същи въпрос се въртеше в главата й — защо я държеше заключена на този хълм? Без съмнение, за да я пази от адмирал Фултън. Но защо толкова стражи? Даже и да имаше кой да каже на Родриго, щяха да минат поне три дни, докато слухът стигне до него и той да се добере до Махе. Той ще знае, че Хейстингс залага капан и няма да влезе в него просто така. Какво тогава можеше да замисля брат й?
Тя се успокояваше, гледайки работата на пристанището от прозореца. На втория ден в него акостираха още три кораба. На третия — още два. Това правеше дванадесет фрегати, готови да изтръгнат Родриго от бърлогата му. И все пак Хейстингс я караше да чака. Дори не й изпрати послание. Когато попита пазачите, те й казаха, че заповедта е да я пазят тук, нищо повече.
Но на четвъртия ден се случи нещо неочаквано. В залива влезе самотен кораб. Този път Габриела стана от стола си и застана до прозореца. Защото новият кораб беше арабски, красив и разкошно украсен. На палубата бяка изрисувани думите El Paraiso Segundo. Корабът на Родриго.
Но защо плаваше така дръзко в пристанището на Махе срещу дванадесет военни фрегати?
Видът на кораба я порази. Не беше очаквала спасение, и все пак Родриго правеше нещо. Може би това беше за заблуда. Да ги разсее и да я измъкне тайно. Беше умно, без съмнение. Хейстингс щеше да побърза към пристанището с мисълта, че най-сетне е хванал стария си враг, а в това време Родриго щеше да я отмъкне зад гърба на губернатора.
Докато гледаше, пиратският кораб даде залп. След малко се издигна бяло знаме. Знаме на предаване.
На пристанището настъпи оживление. Една английска ладия отплава към пиратския кораб. През това време карети потегляха от резиденцията към брега. Една лодка тръгна от El Paraiso и се насочи към британската ладия. Те се задържаха една до друга известно време, после ладията се върна до кея.