— Излязохте прав — каза. — С вас не се е случило нищо лошо, освен факта, че умирате от глад. Как сте успели да го постигнете при такава богата цивилизация като нашата?
— Ооо, ще бъдете изненадан — рече студеният слаб и бял като платно човек, а гласът му се разнесе из каютата като лек бриз. — Взеха храната ми преди около час, беше моя собствена грешка, която ще разберете в течение на няколко минути. Виждате ли, аз съм много стар. Някой казва, че съм на милион години, друг на билион. Изгубих им броя, бях твърде зает, за да ги преброявам.
„Луд е — помисли лекарят. — Напълно луд“.
Господин Бледен се усмихна, сякаш бе дочул мисълта му. Поклати уморено глава и черните му зеници проблеснаха.
— Не, не, съвсем не — възрази той. — Стар съм, много стар. И глуповат. Земята бе моя, аз бях собственика й. Пазех я за себе си. Аз я възпитавах, дори и тя ме възпитаваше. В продължение на билиони години добре си живеех там. А сега съм тук, в името на тъмнината и също умирам. Никога не съм мислил, че ще умра или ще бъда убит, като някой друг. Но сега знам какво представлява страхът от смъртта. След билиони години узнах уплахата, представляваща въпроса „какво ще представлява света без мен?“
— Вие само си почивайте, ние ще ви оправим.
— Не, не и не. Нищо не можете да направите. Работата е, че твърде оптимистично съм гледал на възможностите си. Живеех както ми харесваше. Започвах войни и ги спирах. Но този път стигнах много далече и предизвиках самоубийство, да, направих го. Отидете до левия борд и погледнете навън — посочи господин Бледен с треперещи пръсти, а устните и тялото му също трепереха. — Погледнете навън! Кажете ми какво виждате!
— Земята. Оттатък се намира Земята.
— Тогава изчакайте за момент — каза господин Бледен.
И докторът започна да чака.
— Сега — рече тихо болният. — Трябва да се случи СЕГА.
Сляп огън изпълни небето.
— Господи, Боже мой, това е ужасно — извика лекарят.
— Какво видяхте?
— Земята! Обхваната е от пожар. Тя гори!
— Да — потвърди господин Бледен. Пожарът напираше в космоса с кипящи синьожълти пламъци. Земята се бе пръснала на хиляди парчета, които хвърчаха като искри в нищото.
— Видя ли? — попита господин Бледен.
— Боже Господи, Боже Господи — рече докторът, после се олюля и се смъкна до левия борд, забивайки нокти в гърдите и лицето си. Започна да плаче като дете.
— Виждаш ли какъв глупак бях? — каза господин Бледен. — Твърде късно е. Дойдох твърде късно. Мисля си що за празник, що за угощение. И сега всичко свърши.
Докторът се плъзна по бордовата стена и седна на пода, все още плачеше. Корабът се придвижваше, в пространството. Някъде долу по коридорите слабо се чуваха стъпки на тичащи хора, уплашени гласове и още повече плач.
Болният мъж лежеше мълчешком в койката си, клатеше глава назад-напред и преглъщаше конвулсивно. След около пет минутно треперене и плачене, лекарят успя да се вземе в ръце, да се довлече до стола и да седне на него. Погледна към съвсем измършавелия и като че ли станал по-дълъг господин Бледен, който лежеше в койката почти фосфоресциращ, и усети миризмата на нещо много старо, студено и мъртво идваща от него.
— Сега видяхте ли го? — попита господин Бледен. — Не го исках по този начин.
— Замълчете!
— Исках да продължи още билион години, заедно с висшето общество, подбора и избора. Ооо, аз бях цар.
— Вие сте ненормален!
— Всеки се страхува от мен, а сега аз съм уплашеният. Затова няма да оставя шепата хора от този кораб да умрат. На Марс са останали още няколко хиляди. Това е причината, поради която мога да живея, ако го направя. За мен е желателно, да имам съществуване, докато други трябва да са живи, за да умрат, а ако всички живи същества го направят, тогава господин Бледен също трябва да умре, но той без съмнение не го иска. Както виждате животът е нещо превъзходно във вселената. Земята живее поради присъствието на живия човек. Но сега съм така слаб, така слаб. Не мога да се помръдна, а вие трябва да ми помогнете.
— Умопобъркан, умопобъркан!
— До Марс остават още два дни — каза господин Бледен, мислейки за казаното и ръцете му паднаха. — През това време вие ще ме храните. Нито съм в състояние да се помръдна, нито да се погрижа за себе си. Преди един час имах огромна сила, която почерпих от толкова много умрели наведнъж. Но усилието ми да достигна този кораб я дисперсира, така че тя вече е ограничена. От сега нататък нямам причини да живея, с изключение на наличието на вашата жена, двайсет пасажери и екипажа на кораба, както и останалите на Марс. Това ме поощрява, както виждате, но тази слабост, слабост… — гласът му се превърна във въздишка, но след като преглътна, той продължи: — Ще се учудите ли докторе, защо смъртността на Марс е сведена до нула? И това е станало през последните шест месеца, през които са изградени тамошните бази. Аз не мога да бъда навсякъде. Роден съм на Земята през същия ден, в който животът се е зародил на нея. И през тези години очаквах той да се насочи към други звездни системи. Трябваше да си отида преди месец, но го отсрочих, за което съжалявам. Какъв глупак съм, какъв лаком глупак!