Ерик-Еманюел Шмит
Господин Ибрахим и цветята на Корана
(книга втора от поредицата "Кръговратът на незримото")
На Бруно Абрахам-Кремер
На единайсет години счупих прасенцето и отидох при курвите.
Прасенцето ми беше порцеланова касичка с цвят на повърнато и с една цепнатина, която позволяваше на монетата да влезе, но не и да излезе. Баща ми беше избрал тази еднопосочна касичка, защото тя отговаряше на неговото разбиране за живота: парите са създадени, за да се съхраняват, а не за да се харчат.
В търбуха на прасенцето имаше двеста франка. Четири месеца работа.
Една сутрин, преди да тръгна за училище, баща ми беше казал:
— Мойсей, нещо не разбирам… липсват пари. Оттук нататък ще записваш в тетрадката в кухнята всичко, което харчиш за покупки.
Така значи, не ми стигаше, че ме навикват и в училище, и вкъщи, че пера, уча и влача торбите, не ми стигаше, че живея сам в един мрачен, пуст и безлюбовен апартамент и че съм по-скоро роб, отколкото син на един адвокат без дела и без жена, ами трябваше да ме пишат и крадец! Щом вече ме подозират, че крада, поне да го правя.
И тъй, в търбуха на прасенцето имаше двеста франка. Двеста франка беше цената на момиче от улица „Паради“. Цената на възмъжаването.
Първите ми поискаха личната карта. Въпреки гласа и теглото ми — бях едър като торба сладкиши — те се съмняваха в шестнайсетте години, които заявявах, сигурно ме бяха виждали как през последните години снова насам-натам и раста, увесен на мрежата със зеленчуците.
В края на улицата, под една арка, имаше една новичка. Закръгленка и хубавка като картинка. Показах й парите. Тя се усмихна.
— На шестнайсет си, така ли?
— Ми да, от тая сутрин.
Качихме се. Не можех да повярвам, тя беше на двайсет и две, истинска старица и беше цялата за мен. Обясни ми как трябва човек да се измие, а след това как се прави любов…
Естествено, аз вече знаех, но я оставих да обяснява, за да се чувства по-удобно, пък и харесвах гласа й, малко нацупен, малко унил. По време на акта едва не припаднах. Накрая тя ме погали мило по косата и каза:
— Трябва пак да дойдеш и да ми донесеш подаръче.
Това почти скапа радостта ми — бях забравил подаръчето. Готово, бях мъж, бях покръстен между женски бедра, краката едва ме държаха, така трепереха още, а вече започваха неприятностите — бях забравил прословутото подаръче.
Върнах се тичешком в апартамента, втурнах се в стаята си, огледах се какво най-ценно бих могъл да й подаря, а след това се завтекох пак към улица „Паради“. Момичето още беше под арката. Дадох й плюшеното си мече.
Някъде по същото време се запознах с господин Ибрахим.
Господин Ибрахим винаги е бил стар. Откак се помнеха, всички на улица „Бльо“ и на улица „Фобур Поасониер“ бяха виждали господин Ибрахим все в бакалничката му от осем сутринта до полунощ, сгърбен между касата и препаратите за миене, с единия крак на пътеката, а другия под кутиите с кибрит, сива престилка върху бялата риза, зъби от слонова кост под сухия мустак и очи като шамфъстък — зелено-кафяви, по-светли от тъмната кожа, цялата на петна от мъдрост.
Защото господин Ибрахим по общо мнение беше за мъдрец. Вероятно защото той поне от четирийсет години беше „арабинът“ в една еврейска уличка. Вероятно защото много се усмихваше, а малко говореше. Вероятно защото изглежда беше успял да убегне от обичайното щуране на смъртните, най-вече на парижките смъртни, като не шаваше много-много, сякаш присаден като калем на своето столче, и никога не подреждаше рафтовете пред когото и да било, а между полунощ и осем сутринта изчезваше незнайно къде.
И тъй, всеки ден пазарувах и приготвях яденето. Купувах само консерви. Ако ги купувах всеки ден, то не беше, за да са пресни, не, а защото баща ми оставяше пари само за деня, пък и по-лесно се готвеха!
Когато започнах да крада от баща ми, за да го накажа, че се усъмни в мен, почнах да крада и от господин Ибрахим. Малко ме беше срам, но за да преборя срама си, в мига, когато плащах, мислех много усилено:
„В края на краищата, той е просто арабин!“
Всеки ден гледах право в очите на господин Ибрахим и това ми придаваше смелост.
„В края на краищата, той е просто арабин!“
— Не съм арабин, Момо, идвам от Златния полумесец.
Насъбрах си покупките и излязох на улицата направо смачкан. Господин Ибрахим чуваше мислите ми! А щом чуваше мислите ми сигурно знаеше и че му задигам разни работи?