— Искам друго да кажа — забелязвам аз стеснително…
Димов ме поглежда със сънливите си очички, сякаш учуден, че съм искал да кажа нещо, което той не е доловил.
— Зле е в смисъл, че комунистите здраво са се окопали. Няма надежда скоро да се обърне…
— Извинете, но вие не виждате по-далече от носа си — казва меко Димов, все тъй смучейки несъществуващия си бонбон.
— Е, и ти пък, Борисе! — намесва се добродушно Младенов. — Не искам да правя комплименти, но Емил Бобев е един от нашите най-кадърни журналисти. Комунистите, ако си знаеха работата, щяха злато да дават за такива като него, а не да го уволняват…
Той поема регала, който келнерът му поднася, чуква се с мене и добавя:
— Мисля, че тъкмо човек като Емил ни е нужен за списанието.
— За да пише, че няма начин да съборим комунизма — обажда се за пръв път Кралев с нисък тръбен глас.
— Хайде пък и вие! Какво го награкахте човека! — взема моята страна Мери Ламур. — Казал е, каквото си мисли. Аз такива, дето казват, каквото си мислят, сто пъти ги предпочитам пред онези, дето ви се докарват само за да изскубнат някой франк, а после ви се плезят зад гърба!
— Благодаря ви, госпожице — обаждам се аз, срещу което получавам една дружелюбна усмивка. — Бил съм цял живот достатъчно праволинеен, за да имам нужда да се перча пред когото и да било. И съм изтърпял достатъчно от режима, за да е необходимо да доказвам, че го мразя. Когато пишем статии, ние ще пишем, разбира се, според задачите на нашата пропаганда. Което съвсем не значи, че трябва да вземеме собствената си пропаганда за чиста монета. Първото условие да победиш противника си е да имаш реална представа за силата му.
Тая малка лекция по политическа зрелост е произнесена спокойно, но с необходимата твърдост. Ефектът е точно тоя, който съм очаквал: Кралев ме поглежда под дебелите си вежди с открита неприязън. Затова пък Младенов е окуражен от увереното ми държане. Той демонстративно се чука повторно с мене и допива на един дъх бирата си. Димов заема средна позиция.
— Не се горещете — казва той меко, свил сладко устни, за да не изплюе несъществуващия си бонбон. — Ние сме осведомени хора и знаем горе-долу какво е досието ви. Но тъкмо защото сме осведомени, трябва да ви кажем, че не бива да се поддавате на пораженски настроения. В България вие не сте могли да знаете някои неща, по които ние тук сме в течение. Затова и не ви обвинявам. Да се подценява врагът е, разбира се, лекомислено, но да се надценява е пагубно.
При тия думи шефът подхвърля нагоре ключовете с емблемата на скорпиона и после отново ги стиска в пълната си ръка, сякаш за да отбележи, че е казал, каквото е трябвало да каже.
— Съвършено вярно — съгласявам се аз и това напълно успокоява атмосферата.
— Тогава да вървим да обядваме — предлага Димов в неопределена посока и става.
Другите също стават. Младенов вади пари от джоба си, преброява внимателно няколко монети и ги оставя на масата.
— Ще трябва и аз да вървя с тях, за да уредя положението ти — прошепва ми той. — Ето ти визитната ми картичка с адреса. Ела към шест, за да си поговорим. Работа ни предстои да вършим.
Седя край опустялата маса, върху която са пръснати безредно кафени чашки и зелени бутилки от перно. Разполагам с повече от пет часа време, а не зная какво да ги правя. На лавката за цигари до големия бакърен тезгях продават пощенски картички — цветни снимки от Париж, с яркосиньо небе, яркобели облаци и яркозелени автобуси. Това ме навежда на мисълта, че бих могъл да драсна няколко картички до приятели, както правят всички хора, щом пристигнат на някое прочуто място. Купувам пет-шест еднакви изгледи с Айфеловата кула като по-типични за Париж, сядам отново на вече разтребената маса и почвам да фабрикувам текстове с обичайното за подобни случаи съдържание: „Най-после пристигнах в Париж“, „Много поздрави от Париж“ и пр. Всъщност хората, на които пращам картичките, не са ми чак толкова интимни приятели, но самият факт, че пращам някому картички, ме изпълва със самочувствието, че не съм съвсем сам на тоя свят.
— Тебе ли оставиха да плащаш сметката? — запитва Тони, който се е приближил до масата, вероятно уморен да блъска автомата.
— Още не — отвръщам, — но и това може да стане.
— А бай Младенов не те ли покани поне на един обед?
— Не чух такова нещо.
— А колко пари ти бутна?
— Николко.
— Ей, че стипца човек! — учудва се Тони.
Той примъква с крак един стол и сяда срещу мене. В тоя миг пристига и Милко и също сяда.
— Оставиха го човека на сухо и заминаха — обяснява му Тони. — Е, такова нещо са шефовете, братче.
— Ти как си с парите? — обръща се той отново към мене.