— Е, да. Това е една идея. Не казвам нищо определено — той вдига предупредително ръка, — но това е една идея. За да се обсъди обаче една такава идея, необходимо е да се знае какви са реалните възможности за изпълнението й. Кажете ми с няколко думи какъв е вашият план.
„Едно леко разведряване на хоризонта“, обявявам аз на себе си, макар че тъкмо в тоя момент дъждът отново се засилва и полупрозирните мокри завеси на струите отново се спускат около нас, плискайки с мек шум в тревата. Запалвам на свой ред една от „зелените“, като си мисля с лека горчивина, че дори цигарите, които пуша, не са избрани от мене, а от по-горната инстанция. Подир което се връщам към действителността и почвам да излагам плана си.
— Това е една идея — повтаря мосю Льоконт, след като внимателно ме изслушва. — Не казвам нищо повече и изобщо за момента не мога да вм отговоря нито „да“, нито „не“.
Дъждът отново е намалял до границите на търпимото. Французинът поглежда към небето, после спуска погледа си до леко разочарованата ми физиономия и запитва:
— Тръгваме ли?
Той вади една смачкана банкнота от малкото си джобче и я оставя на масата. Ставаме и закрачваме бавно по мокрия чакъл на алеята, възлизаща към върха на хълма. Стигаме билото и спираме за малко под високите дървета, от които се сцеждат зеленикави сенки и капки вода. Отвъд хълма, долу ниско в нозете ни, се вие улеят на железопътната линия сред мрачните къщи на предградието. Край на изкуствения бедняшки оазис. Релси и тъмни насипи и саждиви зидове. Оттук почва животът.
— Добре — кима мосю Льоконт, като ме поглежда, сякаш аз съм казал нещо. — Ако проектът ви се приеме, ще получите точни инструкции. Ако не — все едно че никога не сме се познавали.
— Разбрано. Как ще науча отговора ви?
— За това не се грижете. Ще намерим начин да влезем във връзка с вас. Вие в коя посока сте? Защото аз съм в обратната.
— Безразлично ми е.
— Добре. Тогава аз тръгвам надолу.
Той ми кима и закрачва надолу по алеята, а аз оставам да гледам железопътната линия, врязана в тъмните блокове на предградието, над които отново заплющяват струите на засилващия се дъжд.
— Вие сте един изверг! — казва тя, като едва се въздържа да не ме зашлеви.
— Възможно е — отвръщам, — но тук не е мястото да си правим характеристики. Елате поне до кафенето насреща.
— Вие сте един изверг! — повтаря тя. — Не искам да ви познавам.
— Щом е така…
Вдигам примирено рамене и си тръгвам.
— Чакайте! — извиква подире ми Лида, готова да се разплаче от яд. — Ще ме закарате до в къщи! Не ми е никак приятно, но нямам пари даже за такси.
— Не мога да ви заведа пред баща ви в такъв вид. Елате да идем до кафенето.
Разговорът става в осем часа заранта пред задния вход на Операта, който, както е известно на познавачите, води не към кулоарите на Операта, а към оня зимник, дето задържат нощем проститутките. Това е на професионален език тъй наречената „Голяма клетка“, от която Лида току-що е освободена по мое поръчителство.
Опитвам се да хвана непокорницата подръка. Тя грубо изтръгва ръката си, но все пак тръгва с мене. Пресичаме задръстената от коли улици и влизаме в кафенето. Насочвам Лида към тоалетните, сядам на една маса до витрината и поръчвам обилна закуска, сиреч два големи крема с много кифли. Младата жена пристига подир няколко минути в значително по-човешки вид, измита, с оправена фризура и с пресен руж на устните. Закусваме мълчаливо, след което я почерпвам с цигара и предлагам хрисимо:
— А сега разправете ми какво всъщност се случи…
— Нищо няма да ви разправям. Отведете ме в къщи.
— Добре, както желаете. Във всеки случай искрено ви казвам, че не разбирам в какво ме обвинявате.
— А, дори не разбирате? А кой ми определи среща на рю дьо Прованс? Вие, нали? А кой не дойде на срещата? Вие, нали?
— Чакайте, чакайте! Нека да караме поред: рю дьо Прованс, ако се не лъжа, е улицата, на която живеете…
— А пък вие сте от вчера в Париж и не знаете, че това е пиаца на проститутки…
— Да си призная, съвсем бях забравил. Дадох ви среща там, просто защото там живеете и защото от тия ваши стъпала ми излиза дъхът…
— Именно. И понеже толкова си пестите скъпоценния дъх, изобщо не благоволихте да дойдете на срещата.
— Не е вярно. Дойдох с някакви пет минути закъснение, просто защото на Осман и Лафайет бе станало задръстване и трябваше да чакам дълго, за да премина…
— Да. А в това време мене полицаите ме натикаха в камионетката заедно с всички тия жени. Боже, какъв ужас! Не съм вярвала, че ще доживея такова унижение. Цяла нощ, затворена като проститутка с тия никаквици!…