Пускам 20 сантима в автомата до витрината и давам вид, че играя, като наблюдавам внимателно площада, и по-специално левия тротоар. Минават пет минути. После Тони ненадейно се появява на няколко крачки от кафенето, застава на бордюра и като се оглежда бегло, пресича улицата. Той е излязъл от съседната антикварна книжарница и държи в ръката си някакъв криминален роман от „черната серия“, факт, твърде забележителен, тъй като Тони не би прочел дори и един криминален роман, освен ако му се заплати добре за това усилие.
Оставям моя човек да свие по фобур Монмартър и отново тръгвам подире му, като поглеждам пътем антикварната книжарница. Тони очевидно я е използувал като наблюдателен пункт, за да следи през задръстената с книги витрина околната панорама. Когато прекосявам улицата и влизам във фобур Монмартър, виждам, че Тони завива по рю Сен Лазар. Аз правя същото, и то тъкмо навреме, за да установя, че той изчезва във входа на някакъв малък хотел.
Щом е влязъл в хотел, значи, ще трябва да чакам, а вече е точно шест и половина. Но ако чакам тук, ще изпусна срещата на Сен Мартен, а аз много държа да бъда на тая среща, макар че тя не е дадена на мене. Влизам в един вход, за да не мога да бъда видян от хотела, и додето премислям по-нататъшните си действия, зървам по отсрещния тротоар да се движи една позната фигура. Фигурата е импозантна и свръхчувствена, с едри бедра, опъващи при движението си лимоненожълтата ленена рокля, и с внушителен бюст, изпреварващ поне с 15 сантиметра собственицата си. Това е самата Мери Ламур, която в тоя момент стига входа на хотела, оглежда се хитро и бдително на всички страни, подир което влиза.
Излишно е да чакам повече. Тръгвам обратно към площада и спирам до пиацата за таксита, но се сещам, че в тоя час автомобилното движение е тъй претоварено, че с кола едва ли ще стигна по-бързо, отколкото пеша. Наблизо е станцията „Льо Пелтие“ и аз се спускам стремително по стълбището, като ловко се провирам в навалицата, оставяйки без внимание сипещите се подире ми ругатни.
Долу на перона е шумно и душно като в баня и облицовката на белите плочки блести също като в баня през мъгливите ореоли на флуоресцента. Наблъсквам се в първия пристигнал влак и въпреки напора на навалицата успявам да се задържа близо до изхода. Слизам на Шосе д’Антен и се прехвърлям на друг влак в посока Репюблик. Наоколо ми се притискат хора с уморени лица, замислени за всекидневната си работа, за това, че трябва да се купи мляко за вечеря или да се приберат децата от градината, докато аз разсъждавам върху обстоятелството, че ако Тони не смята да се явява на срещата, значи, на срещата ще се яви друг, който е имал интерес временно да остане в сянка.
Най-важното и най-неясното в момента си остава значението на името Сен Мартен. Ако се касае до някоя от улиците със същото име, мисията ми е съвсем безнадеждна, защото нямам никакво време да ги обхождам. Само фобур Сен Мартен е дълга повече от километър. Но една среща никога не се определя с простото споменаване на някоя улица, дълга повече от километър. Ако пък срещата е на самия кръстопът, Милко сигурно щеше да каже Порт Сен Мартен. Най-вероятно е срещата да е определена на спирката Сен Мартен, защото срещите в тоя град обикновено се определят по спирките. Така или иначе, единствената ми възможност е да наблюдавам спирката, като остава открит въпросът — под земята ли ще бъде срещата, или горе на улицата.
Влакът гърми из подземните проходи от станция до станция. По стените на тунелите се редят натрапливите жълтозелени надписи ДЮБО… ДЮБОН… ДЮБОНЕ… прославящи едноименния аперитив. По стълбищата на пероните се движат гъсти навалици. Монмартър… Бон Нувел… Страсбур — Сен Дени. Следващата спирка, ако може да се вярва на окачената във вагона схема, е Сен Мартен. Залавям се за вратите, готов за слизане. Влакът гърми в тунела, после стремително се изравнява с перона на станцията Сен Мартен и след миг също тъй стремително я отминава, отнасяйки ме към Репюблик.
Имаше нещо подтискащо, почти зловещо в тая пуста станция, вероятно отдавна затворена по неизвестни съображения за пътниците. Безлюдните, потънали в прах перони, купищата циментови торби и железария, почти изтритите от времето афиши за някакъв филм на Бинг Кросби, мъждивата светлина на няколко самотни жълти крушки — от всичко лъхаше самота и запуснатост.
Аз обаче не съм толкова впечатлителен, особено ако обстоятелствата не го налагат, и затуй когато слизам на оживения кей на Репюблик, мисля главно по това, че трябва час по-скоро да се върна на Сен Мартен пеша и че ако една станция е затворена за движението, това едва ли е пречка тя да бъде място на среща.