— Той ще ме удуши — прошепва опечалената. — По-ревнив човек от него не съм срещала.
— Може и да ви удуши. Но не веднага. Не по-рано от няколко дни. Ако вие умрете веднага след Тони, това ще събуди подозрение…
— А, добре ме успокоявате!
— Сега не е нужно да се успокояваме, а да вземем мерки. Ако бъдете предпазлива и следвате съветите ми, аз мога да ви гарантирам дълъг живот.
— Какво трябва да правя?
— Ще дойдем и дотам. Кажете по-напред, как стои работата със завещанието?
Мери Ламур ме поглежда подозрително:
— Какво завещание?
— Направил ли е Димов завещанието си във ваша полза? — пояснявам аз.
И като виждам, че погледът на жената става още по-недоверчив, добавям:
— Вижте, Мери: това, което, е ваше по закон, никой не е в състояние да ви го отнеме и никому не бихме позволили да направи подобен опит. Искам просто да знам дали сте осигурена, в случай че с Димов стане някое нещастие.
Жената мълчи известно време, като се взира в острите носове на елегантните си обувки, и напряга мозъчните си гънки. Мислите така ясно се отразяват по овалното простовато лице, сякаш ги гледам на екран. Мери не е съвсем загубена по практическата част и скоро стига до извода, че ако с Димов стане нещастие, тя може само да спечели от злополуката.
— Завещанието отдавна е направено, и то точно по закона — казва най-сетне опечалената. — Вие за какво мислите съм тръгнала с тоя дъртак? Ами че него за нищо не го бива, освен да ме дебне и да ми трови живота. Отначало ме примамваше с дребни подаръци, после, като видя, че на Мери Ламур такива не минават, кандиса и на завещание. На него, санким, му е все едно. И без това няма други наследници.
— Добре — кимам. — Вие, доколкото знам, ползувате колата му, нали?
— Че как няма да я ползувам.
— Отлично. Имате ли отделен ключ?
— Нямам ключ.
— Нищо. Още по-добре. От вас засега се иска следното: ще вземете още днес колата под някакъв предлог. Преди да върнете ключа на Димов, ще извадите медалиона „скорпион“ и ще го замените с тоя тук.
При тия думи подавам на Мери Ламур емблемата, доставена ми от Франсоаз.
— Също като неговата! — възкликва опечалената. — Само това ли е?
— Що се отнася до действията ви, засега е само това. Все едно че нищо не е станало, че с никого не сте говорили, че нищо не сте научили.
— Колкото до това, можете да бъдете спокоен. Разбирам ги тия номера, в театъра съм играла.
Тя взема чантата си и поставя емблемата в едно малко отделение.
— И не оставяйте чантата си да се подмята насам-натам.
— Бъдете спокоен. Чантата ми е винаги с мене. А за какво ви е да сменяте този медалион?
— Има значение. После ще ви обясня.
— Гледайте само да не ме удуши. Хване ли го ревността, подлудява…
— Казах ви: не се безпокойте. Следвайте съветите ми и ще живеете до дълбока старост.
— Дай боже по-дълго да бъда млада…
— С вашата физика това не е трудно. Вие сте очарователна жена, Мери! Едра и закръглена, истинска жена!
— Наистина ли? — светва опечалената и отново се обляга, за да оголи бедрата си. — А тук всичко живо налита по скумриите…
— Окачалки за модно бельо — казвам аз презрително. — Извратена работа… А пропо, вие одеве сложихте незабравки на гроба на покойния…
— Аз съм чувствителна до глупост — признава Мери и още повече оголва едрите си бедра.
— Това ми напомня нещо. Не сте ли чували в разговорите между Димов и Кралев да става дума за незабравка?
— Те винаги ме разкарват, когато водят разговор. Във всеки случай не си въобразявайте, че тия двамата ще бъбрят за незабравки…
— Май че сте права — кимам аз и поглеждам часовника си. — Мисля, че трябва да тръгваме.
Мери очевидно е готова да остане още някое време, но не възразява.
— Вие също сте ми симпатичен — казва тя с предразполагаща усмивка, като се приближава до мене. — Дотегнало ми е да скучая с разни старци.
Към края на тази фраза огромният бюст на артистката вече се е притиснал до гръдния ми кош. Мери Ламур е един ценен човек, поне за момента. Затова възпирам инстинктивното си желание да я отблъсна и слагам приятелски ръка върху едрите й рамена. Тя обаче не разбира от голо приятелство и в следния миг пълните й устни се долепят до моите.
— Вие ме карате да губя съзнание — избъбрям, като я отстранявам леко. — За жалост времената са тревожни и всеки миг е скъп. Какво ще кажете за една среща утре заран към седем пак тук?
— Към седем? Че в седем аз още спя! Среща в седем часа! Само това не бях чувала.
— Обстоятелствата го изискват. Измъкнете се, без да ви усети Димов. Пак тук, разбрано, нали?
— Хубаво — въздъхва Мери. — Но да знаеш, момчето ми, че само за тебе го правя!