— Че до утре той ще се събуди!
— Това е парола — обяснявам търпеливо аз. — Като ми кажеш „обади се утре“, това ще означава всъщност „ела веднага“. Ще дойда за по-малко от пет минути, ще почукам тихичко и ти ще ми отвориш.
Мери слуша и кима с участие. Завързаните работи явно я забавляват.
— Виж преди това да подразбереш нещо за операцията „Теменуга“ — намесва се и Младенов с указанията си.
— Не „Теменуга“, а „Незабравка“ — напомням му аз. — И понеже става дума за незабравка, недейте забравя, че е нужна крайна предпазливост. Никакви въпроси за никакви операции. Животът на всички ни виси на косъм.
Наливам остатъка от шампанското в чашите и отново се чукаме, този път без наздравица.
— А сега — казвам — да се пръскаме един по един, всеки по пътя си. Гарсон, сметката!
Пристигам в Центъра с известно закъснение, което не е голяма беда, тъй като изобщо няма какво да правя. Малко по-късно чувам в коридора тръбния глас на Кралев:
— Къде е Лида?
— Не знам. Когато излизах, още спеше — отвръща Младенов, който вероятно току-що е дошъл.
— А сега я няма. И сам ходих, и по телефона я търсих. Изчезнала.
— Не се притеснявай бе, джанъм! Няма къде да изчезне — успокоява го добродушно старецът.
— Ама тя трябваше да ме чака. Работа имаше да вършим.
Кралев замълчава. После казва по-тихо:
— Трябваше да ходим в кметството: решили сме днес да се женим.
— Я гледай ти! А бащата никой го не пита… Аз, разбира се, нямам нищо против, дори, право казано, се радвам, но все пак обичаят си е такъв…
— Нали знаеш, обичаите са други сега… Въпросът е как да намерим Лида.
— Че как няма да я намерим! Ела да телефонираме още веднъж. В най-лошия случай ще се върне за обед.
Разговорът затихва. Стъпките се отдалечават към кабинета на Младенов. Изваждам от джоба си „Фигаро“ и го разтварям на външните новини, тъй като информациите за курса на акциите и за цената на млякото не ме интересуват особено. Десетина минути по-късно в стаята без чукане влиза Кралев. Ако се съди по израза на лицето му, той не е успял да намери Лида.
— Какво става с новата книжка? — пита той навъсено. — Докога изобщо смяташ да я протакаш?
В тоя момент почти съжалявам, че не е открил изгората си. Додето се мъкнеше по нея, поне бе забравил за съществуването ми.
— Книжката излиза утре — отвръщам сухо и отново зачитам вестника.
— Най-после. Значи, и ти излизаш утре. Както сме се разбрали.
— Пригответе ми сметката — казвам аз, като го поглеждам нахално над ръба на вестника.
— Не бой се. Ще си получиш каквото ти се полага! — отвръща натъртено Кралев.
Вместо отговор аз отново потъвам в новините, защото знам, че така най-силно ще го вбеся, и защото не ми се водят спорове с простаци. Кралев ме фиксира злобно в продължение на няколко секунди, но понеже не благоволявам да го погледна, излиза разярен.
Малко по-късно чувам гласа на Димов в коридора. Шефът току-що е пристигнал и поръчва на Гарвана да направи кафе. Почаквам Димов да влезе в стаята си и се измъквам. Ягуарът ми е гариран на няколко метра от Центъра. Отключвам отделението, което тук е прието да се нарича кутия за ръкавици, макар че никой не държи в него ръкавиците си. Аз лично съм поставил вътре доставения ми в къщи апарат, наподобяващ радио за кола. Завъртвам бутона. Чува се леко пращене, после отваряне на врата, после гласът на Димов: „Какво ново?“, и гласът на Кралев: „Нищо особено.“ Следват още няколко реплики без значение, подир което Кралев, изглежда, напуска стаята.
Колата ми е гарирана на твърде видно и неудобно място, защото наблизо няма други свободни места, а апаратурата действува само на около петнадесет метра. При това денят е такъв, че е невероятно да дойде някой от американските посетители, които обикновено минават само в събота. Едва ли ще чуя нещо важно. Значи, излишно е да поемам напразни рискове. Затварям кутията за ръкавици и прибирам акуратно секретния ключ, след което запалвам мотора и потеглям.
Подир дълги и на пръв поглед безцелни обиколки гарирам към един час ягуара в малка уличка до Мадлената на десетина метра от дома, в който Димов заема белетажа. Уличката е доста оживена, така че дори да ме открият, бих могъл да измисля поне пет правдоподобни обяснения. Не ме открива никой, но и аз не научавам нищо особено, освен че отношенията между Димов и Мери Ламур са сведени до ледено мълчание, като се изключат редките делови реплики от домакински характер.
За да намаля рисковете, гарирам ягуара една пресечка по-далеч и карауля вън от него — ту в близкия пасаж, ту в отсрещното кафене, ту край витрините на ъгъла на фобур Сент Оноре. Времето тече досадно и мудно до призляване. Понякога ме спохожда неприятната мисъл, че Димов се е измъкнал през черния вход, като е оставил само за примамка ситроена си на улицата пред фасадата.