Кафето, изглежда, наистина ме събужда, защото отново си спомням за гафа си и почвам да разправям на Франсоаз за снощната нежелана среща с Гарвана и Смока в сянката на богаташкия дом.
— Ти си оставаш пълен дебютант в професията — въздъхва Франсоаз и пали цигара. — Как може да не усетиш, че са били подире ти.
— Не са били подире ми. Чакали са там и са обикаляли наоколо.
— Разбраха ли, че подслушваш?
— Не допускам.
— Могли са лесно да го разберат.
— Бях пуснал апарата съвсем тихо.
— Могли са лесно да го разберат — повтаря Франсоаз. — Додето си се хранел в ресторанта.
— Кутията за ръкавици беше заключена със секретен ключ.
— Секретен ключ!… — Тя свива презрително устни. — Могли са да задигнат цялата кола…
— Всъщност те го направиха…
— А, така ли? — Жената ми отправя убийствен поглед.
— Само че вече бях прибрал апаратурата.
— Къде е тя сега?
— В къщи. Под паркета.
— А другото?
— Другото за жалост остана в ягуара. Но не вярвам да го открият.
— Не вярваш… Дръж се здраво за недоверието си.
— Извинявай, но не можех да се въртя около колата под погледите на онези типове, за да се разкрия до край.
— Ти вече достатъчно си се разкрил. Къде всъщност си пъхнал пистолета?
— В една нова кутия за масло „Шел“.
— Аха, в маслото! Понеже знаеш, че оръжието трябва винаги да бъде добре смазано. Ти си наистина прекалено интелектуален за тая професия.
— Стига с тия безсолни остроти — казвам. — В кутията няма масло, а парцали.
— А как си обясняваш, че не са задигнали колата ти още пред ресторанта, ами едва по-късно, пред квартирата ти?
— В началото не са имали нареждане да правят това. После са получили нареждане и са го направили.
— Но за да е променено нареждането, вероятно междувременно нещо се е случило. Какво се е случило?
— Нямам понятие. Всъщност случи се нещо, но то не е във връзка с колата ми…
Запалвам една от моите „зелени“, като мислено пожелавам на Мери Ламур добър шанс, защото в противен случай…
— Казвала съм ти да го оставиш тоя номер на напрежение!
— Франсоаз, Димов е убит.
Жената ме поглежда с такъв поглед, че го усещам как излиза през тила ми.
— Ти ли свърши това?
— Не говори глупости.
— А кой?
Разказвам накъсо и тая история, без да скривам и действията си за прикриване на убиеца.
— Следствието — казвам — не бива да се насочи към артистката…
— Защото и тя е от твоите любовници…
— Хайде, пак глупости! Защото в наш интерес е съмнението — ако има съмнение — да падне върху хората от Центъра, а не върху случайни жертви като Мери. Това ще доведе докрай верижната реакция…
— Боя се в тая верижна реакция от убийства ти да не бъдеш четвъртото звено.
— Може и да бъда, ако не ми помогнеш да намеря колата си. Без кола съм като с вързани ръце.
Франсоаз става и отива към спалнята, където е телефонът, но преди да телефонира, грижливо затваря вратата подире си. Ужасна жена. Груба и подозрителна като данъчен агент.
Тя съмнително дълго се бави в спалнята, но когато отново се появява, откривам причината. Франсоаз е освободила разкошната си коса от бялата кърпа и е облякла хубав копринен пеньоар на сини и бели цветя.
— Скъпа моя, ти си ослепителна в тоя пеньоар — избъбрям аз. И тутакси добавям: — Ще стане ли нещо с колата?
— Не бързай. Наредено е.
Тя сяда срещу мене, слага крак връз крак и ме поглежда замислено:
— Всъщност ти би следвало да бъдеш доволен от развитието на нещата. Противниците ти един подир друг излизат от строя. Значи, би следвало да бъдеш доволен.
— Не съвсем. Димов трябваше да бъде компрометиран с издаването на някои документи. Димов трябваше да насочи беса си срещу Кралев и да почне борба за унищожението на Кралев. А сега се получи тъй, че Димов беше ликвидиран, а Кралев остана.
— Е, нищо. Кралев пък ще унищожи тебе и историята ще приключи. Идеалът затова е идеал, защото никога не се постига напълно.
— Виж какво, Франсоаз: твоите мили реквиеми ме покъртват наистина, но тая малко преждевременна скръб не бива да замъглява разума ти. В обстоятелствата, при които работя, не виждам начин да направя повече. Аз съм почти изолиран и сам срещу цяла банда. Аз съм разкрит и под почти непрестанно наблюдение. Аз съм…
— Скъсявай! — прекъсва ме чернокосата. — Знам достатъчно добре какво си.
— Важното е — казвам, — че нещата се движат в общи линии към предвидения край, макар и не точно по предвидения от нас начин. На теб ти е добре известно, че аз нито съм очаквал, нито съм търсел кръвопролития. Достатъчно беше тия хищници взаимно да се дискредитират. Но тъкмо понеже са хищници…