Микрофончето, малкият усилвател и няколкото метра жица, която си набавям, биха накарали вероятно всеки колега да се усмихне подигравателно, но понякога се налага човек да действува с подръчни материали като прост любител. Заключвам пакетчето в кутията за ръкавици и наново подкарвам. Спирам на площад Сен Огюстен и влизам в едно кафене, за да изконсумирам всекидневния бифтек с пържени картофи. Следобеда въпреки двойното кафе ужасно ми се доспива и аз решавам, че мога да си позволя два часа сън, преди да минем нататък.
Когато гарирам пред къщи, установявам без особена изненада, че двама познати по лице емигранти вече очакват пристигането ми, инсталирани с вестници в ръка в един очукан опел рекорд. Те ме поглеждат само за справка и аз, несмущаван от никого, изкачвам вечните деветдесет и две стъпала.
Преди да се отпусна в леглото, проверявам за всеки случай дали апаратурата е на мястото си под газовата печка. Апаратурата си лежи там, дето съм я оставил. Но печката е премествана в мое отсъствие. Косъмчето, което съм използувал като белег, липсва.
Следващият подред. Следващият и този път не съм аз. Изпращаме Димов. Димов също ще почива недалеч от Хайне и Стендал. Това е за него една добра възможност да се запознае на оня свят с имената на някои автори, които приживе едва ли е чувал.
Версията на нашия домашен лекар с голямата глава и тъмните очила и този път е „сърдечен удар“. Тоя човек очевидно няма в джоба си други диагнози. Пробитото слепоочие е позатрупано с цветя и не личи. Изобщо излишно е да се вдига особен шум около семейните разпри. Но сред емигрантите отново е пръснат настойчивият слух, че и тая смърт е дело на комунистите.
Може би тъкмо затова, а може би и поради туй, че днес няма никакъв интересен мач, на гробището са се събрали над стотина души. Цветът на емиграцията е в пълния си комплект. Не липсвам и аз.
Искрено казано, покойният не фигурираше между моите приятели. Но това е без значение, защото аз изобщо нямам тук приятели. И после, аз съм дошъл не толкова за покойния, колкото за двама-трима от живите. Един от тях, в черен костюм, с благородна старческа осанка и агресивно изхвръкнала напред адамова ябълка, в тоя момент произнася надгробното слово. След като три дни по-рано е говорил за младата гвардия, той отдава днес нужната дан и на старата — на изпитаните борци, към които е принадлежал и покойният, останал верен до гроб на свещените национални идеали. Изобщо — думите не се пестят, понеже нищо не струват и понеже за някои хора няма по-приятно от това да слушат мелодията на собствения си глас, особено когато тя е тържествено траурна.
Самочувствието на Младенов през часовете на нашата раздяла очевидно още повече е нарасло. Той вири нагоре темето си с няколкото бели косъма в края на всяка фраза, сякаш пита „добре ли го казах?“, и често изнася напред костеливия си юмрук, като че се готви да светне някого в носа. Словото добави особен патетизъм в пасажа за тия, които няма да оставят свещеното дело недовършено, при което ораторът очевидно има предвид главно себе си.
Мери Ламур противно на очакванията ми не само не е в първата редица на опечалените, но дори е застанала най-отзад. Когато по някое време при едно бегло поглеждане жената забелязва присъствието ми, тя съвсем непредпазливо се приближава и ми прошепва:
— Трябва да ми помогнеш, Емиле. Попаднах в истински капан.
Озъртам се, но множеството пред нас е изцяло погълнато от надгробното слово, включително Гарвана и Смока, които следят оратора, зяпнали от учудване пред ловкостта му да говори много, без да каже нещо.
— Какъв капан? — питам също шепнешком.
— Твоят Младенов иска да му прехвърля цялото наследство. „Ако не, вика, ще те предам на полицията.“
— Не бой се. Докато получиш наследството, ще има поне два-три дни формалности.
— Два-три дни не са много.
— Достатъчни са. През това време аз ще укротя стареца.
— Сигурен ли си?
— Щом ти казвам.
— Умирам от страх. Ще ме предаде, без да му мигне окото.
— Не бой се. Плаши те само. И изобщо, точка по въпроса. Ако се боиш, довечера не се прибирай при Младенов. Върви другаде. Иди в хотел „Насиоиал“. Голям хотел, никой няма да те усети. По някое време и аз може да намина.