— Ти трябва да си Кая — настоя той. — Скара беше в Дамаск със Семид Абдул-Кахар.
— Кая умря при взрива на „Ел-Габал“ — каза жената. — Там беше сестра ми Кая.
Кая. Скара. Една от тях лъжеше, но коя?
— Скара има дисоциативно разстройство, което отговаря на сестрата, която срещнах в Дамаск.
— Е, значи всичко е ясно, нали? Кая имаше дисоциативно разстройство.
Борн се почувства така, сякаш земята пропада под него.
Като че ли доловила объркването му, тя каза:
— Да отидем на по-спокойно място.
Заведе го в малко кафене на Гамла Стан, пълно с тийнейджъри и млади хора на по двадесет и нещо, възраст, която включваше и нея, ако не грешеше в изчисленията си. Двете живи сестри бяха напуснали Стокхолм на петнадесетгодишна възраст. Отсъствали бяха тринадесет години. Излизаше, че жената срещу него трябва да е на двадесет и осем години.
— Сестра ми обичаше да казва на хората, че аз страдам от дисоциативно разстройство. Това беше част от проблема й.
Поръчката им — кафе и щолен — пристигна и тя се зае да си слага захар и сметана.
— Кая беше изпечена лъжкиня — подхвана тя след първата глътка. — Иначе нямаше как да не й се пръсне главата. Всяка самоличност беше едновременно истинска и лъжлива. — Тя остави чашата и му се усмихна тъжно. — Виждам, че не ми вярваш. Няма нищо, не си единствен. Кая успяваше да заблуди всички.
— Дори дон Фернандо Херера?
— Беше голяма майсторка. Сигурна съм, че щеше да надхитри и детектора на лъжата.
— Защото вярваше в собствените си лъжи.
— Да, абсолютно.
Борн се замисли за секунда. След като вече беше говорил известно време с тази жена, забелязваше някои разлики с онази Кая, която познаваше — или, за да бъдем по-точни, не беше познавал. Все повече се убеждаваше, че жената, която седи срещу него, наистина е Скара. В главата му нахлуха спомените от последната им среща в складчето на „Ел-Габал“. В очите й тогава беше видял нещо различно, нещо болезнено познато. „Убий ме, беше извикала тя, убий ме и да приключим.“ Нима преди края отново се беше превърнала в Кая?
Имаше само един начин да разбере със сигурност.
Борн се наведе към нея.
— Покажи ми врата си.
— Какво каза? — погледна го въпросително тя.
— Кая беше нападната от маргей. Има белези от ноктите й по шията си.
— Добре. — Тя си дръпна полото. Кожата под него беше свежорозова и съвсем чиста. — Е, как е?
Борн се отпусна, но го обзе тъга. „Убий ме и да приключим.“ Горката Кая, измъчвана от кошмара на множествена личност, която не може да контролира.
— Какво търсеше Кая при Семид Абдул-Кахар? — попита най-накрая той.
Скара въздъхна и си намести полото.
— Една от самоличностите й мразеше баща ни. Искаше да му върне за това, че ни напусна.
— Значи поне тук е казвала истината.
Скара го изгледа.
— Преди всичко най-добрите лъжи винаги са вплетени в истината. И на второ място, истината, която ти е казала, не е пълна.
Борн усети студ. Взе чашата си и отпи от горчивото, гъсто, но съживяващо кафе.
— Разкажи ми.
Тя зарея поглед в утайката на дъното на чашата си.
— Не ми се иска.
— Защо? — Борн усети как в него се надига гняв. Чувството, че го манипулират, му беше твърде познато.
— Не съм аз тази, която трябва да ти го разкаже. — Тя се усмихна. — Моля те. Потърпи само до утре сутринта. — Тя извади кожено тефтерче от чантата си, записа някакъв адрес, скъса листа и му го подаде. — Утре в десет сутринта. — Повика с ръка сервитьорката и тя им напълни отново чашите.
Очите й се спряха на лявото му рамо.
— Бил си ранен в Дамаск.
— Нищо ми няма — отвърна Борн. Канеше се да я попита откъде знае какво се е случило в Дамаск, но размисли. Усещаше, че така или иначе скоро ще научи.
— Сега ми кажи за беретата. — Тя смръщи вежди. — Нямах представа, че майка ми е имала оръжие, нито че го е носела, когато е била убита. Ти ли го взе от нея?
— Беше у сестра ти — отвърна той. — Не знам как е изпаднало у нея.
Скара кимна, сякаш този факт й е бил известен през цялото време.
— Очевидно тя го е дала на Вивека. Типично в стила на Кая е.
— На петнадесет години?
— След като баща ми ни напусна, се страхувахме. Възможно е майка ми да го е взела, без да се замисли.