— Има и още нещо, нали?
Скара се усмихна вяло.
— За наше общо съжаление, винаги е така.
По някое време през нощта спря да вали. И по някое време през нощта Борн се обади на Ребека, която му се видя уморена, но доволна, че го чува. В мрака на хотелската стая тихият разговор, който проведоха, приличаше на сън. По-късно дълбокият, нисък шум на спящия град го унесе. Сънува, че по пустото шосе се носи камион, самотен и изоставен.
Когато настъпи утрото и той излезе от хотела и седна в чакащото го такси, небето беше ясносиньо, обляно в слънце, чиито лъчи сякаш светеха по-ярко в прозрачния мразовит въздух. Той слезе пред модерната сграда на „Биргер Ярлгатан“. Отсреща на улицата се намираше „Голдман Сакс Интърнешънъл“.
Скара го чакаше пред сградата. Хвана го под ръка и влязоха заедно. Целият първи етаж беше зает от „Нимфенбург Ландесбанк“. Пазачите й кимнаха, когато го поведе през мраморния под с шахматни черни и бели полета към асансьора, с който полетяха нагоре. Слязоха от него и стигнаха до поредица от канцеларии, охранявани от две секретарки и трима помощник-управители. През врата с гравирана плочка, на която пишеше „Мартин Сигизмунд, президент“, влязоха в огромно помещение със зашеметяваща гледка към центъра на Стокхолм. Слънцето се отразяваше в реката.
Сигизмунд, висок, красив мъж, строен и с добре поддържано, тяло, права руса коса и сини очи, ги очакваше. Беше облечен в морскосин костюм. Вратовръзката му грееше в огнен цвят. До него стоеше дон Фернандо Херера, облечен с вълнен панталон с ръб и, изненадващо, смокинг.
— А-а, господин Борн, за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас — поздрави го Сигизмунд и му протегна ръка. — Дон Фернандо много ви цени.
— Моля ви. — Скара едва не се разсмя. — Господин Борн, нека ви представя баща ми, Кристиан Норен.
Само със секунда закъснение Борн пое ръката му.
— Здраво стискате за умрял човек.
Кристиан се усмихна.
— Завърнах се от другия свят, при това цял-целеничък.
Четиримата седнаха на разположени един срещу друг дивани в една част от президентския кабинет.
— За всички останали аз съм Мартин Сигизмунд — предупреди Кристиан Норен, — името, с което съм познат от много години.
— Досещаш се — намеси се дон Фернандо, — че „Елмаз“ произведе всичките документи, които му трябваха на Кристиан.
— Значи всичко е дело на „Елмаз“ — заключи Борн.
— Съжалявам, но не мога да ти кажа подробностите — отвърна му дон Фернандо. — Трябва да се съсредоточиш на връзката между „Северий Домна“ и Семид Абдул-Кахар. И по-специално, искаме да отидеш в Дамаск и да им подрежеш краката и ръцете.
— Семид Абдул-Кахар е подготвял въоръжено нападение над „Индиго Ридж“, мина за редки земни минерали в Калифорния — обясни Кристиан. — Имал е свой човек там, Рой Фицуилямс, когото завербувал преди години.
— Значи за там са пътували боеприпасите — досети се Борн.
Дон Фернандо кимна.
— Заедно със специално подбрана група терористи. Родени в Америка мюсюлмани, за съжаление.
Настъпи кратко мълчание.
— Татко? — наруши го Скара.
Кристиан махна с ръка да продължи.
— Господин Борн, дон Фернандо и аз ви дължим огромни благодарности.
— На мен обаче — намеси се Борн — вие ми дължите изчерпателно обяснение.
— И ще го получите. — Изведнъж Норен придоби тъжен вид. — Допуснал съм много грешки в живота си, господин Борн, но никоя не е била по-тежка от това, че изоставих семейството си. Съпругата ми е мъртва, както и две от трите ми деца. Истината е, че преценката ми се оказа много погрешна.
— Не, татко — отвърна развълнувано Скара, — излъгали са те.
Кристиан не изглеждаше склонен да се откаже от отговорността за постъпките си.
— Имах проблеми със „Северий Домна“. Бенджамин Ел-Ариан почваше да ме подозира и затова ме изпрати да убия Алекс Конклин. Пробваше ме.
— И двамата допуснахме грешки — въздъхна дон Фернандо. — Исках да завербувам Конклин в „Елмаз“ и мислех, че задачата на Кристиан ни дава идеалната възможност.
— Ел-Ариан — продължи Кристиан — разбра отнякъде. Изфабрикувах смъртта си, за да няма повод да навреди на семейството ми. И това се оказа ужасна грешка.
Борн поклати глава.
— Но тогава защо Конклин ме изпрати да убия Вивека?
— Още една грешка, чисто и просто. Смятал е, че е шпионка.
— Не — обади се Скара. — Беше работа на Кая.