Морис Льоблан
Госпожицата със зелените очи
1.
Раул де Лемези се шляеше безцелно по булевардите на Париж. Имаше вид на щастлив човек, който е достатъчно да гледа, за да се наслаждава от прелестите на живота. Беше в онова радостно настроение, което градът създава през някои светли априлски дни. Среден на ръст, той имаше едновременно мощен и строен силует. Ръкавите на сакото му се разширяваха около развитите му мускули, а гърдите му се подчертаваха от гъвкава талия. Кройката и цветът на дрехите говореха за човек, който има вкус за тези неща.
Когато минаваше край университета, му направи впечатление, че господинът, който вървеше пред него, следи една дама. Той можа веднага да се убеди в предположението си.
Нямаше по-смешно и забавно нещо за Раул от следенето на дама от някой мъж. Той продължи след тях и така тримата, наредени на почетно разстояние един след друг, вървяха по шумните булеварди.
Нужен беше целият опит на барон де Лемези, за да открие, че господинът следи въпросната жена. Правеше го много ловко, с дискретността на джентълмен. Раул де Лемези също внимаваше да не го забележат. Той ускори крачките си, за да може по-ясно да види двете лица.
Гледан отзад, господинът беше с безупречно сресани черни коси, намазани с помада. Облеклото му също беше безупречно. Под него се очертаваха широки плещи. Той имаше правилно, свежо лице и грижливо поддържана брада. Изглеждаше тридесетгодишен. Походката му издаваше сигурност и важност. Вулгарност се излъчваше от целия му вид — от пръстените на ръцете, от златния край на цигарата, която пушеше.
Раул избърза още по-напред. Дамата стъпваше с благородна походка. Краката й на англичанка бяха грациозни, с деликатни глезени. Красивото й лице беше озарено от великолепни очи и гъсти руси коси. Минувачите се обръщаха след нея, но тя изглеждаше безучастна към възхищението на тълпата.
„Каква аристократка!“ — помисли Раул. „Защо ли я следи господинът с намазаните коси. Какво иска от нея? Кой е той — ревнив съпруг, отблъснат кандидат или хубавец, който търси авантюри?“
Тя пресече площада пред Гранд опера, без да се тревожи от задръстването на колите. Една от тях искаше да й попречи да мине, но тя хвана юздите на коня и го спря. Разгневен, кочияшът скочи от седалката и я наруга. В отговор получи юмрук по носа, от който пръсна кръв. Притичалият полицай й поиска обяснение, но тя му обърна гръб и се отдалечи спокойно.
На булевард Осман влезе в една сладкарница и седна на първата маса. Раул я последва, като се стремеше да не бъде забелязан. Господинът с намазаните коси остана да чака отвън.
Тя си поръча чай и четири малки пасти, които изяде с апетит. Околните я гледаха с възхищение. Дамата седеше невъзмутима и си поръча още четири пасти.
Млада жена, седнала наблизо, също привличаше вниманието на посетителите. Руса като англичанката, тя също беше облечена с вкус, макар и не така богато. Заобиколена беше от три деца, на които раздаваше лакомства и чаши с лимонада Срещнала ги беше на вратата и ги черпеше, като се радваше на светещите им от удоволствие очи и изпоцапаните им със сметана бузи. Тя се забавляваше и се смееше щастливо: „Какво трябва да ми кажете?…“ Точно така. „Мерси, госпожице…“
Раул де Лемези не можеше да снеме поглед от зелените й, с цвят на нефрит очи. Той бе завладян от искрената радост на лицето й.
— Безкрайна радост или безгранични страдания, това са двете крайности за подобни същества — каза си Раул. Той почувствува внезапно желание да закриля тази радост и да се бори с тези страдания.
Отново отправи поглед към англичанката. Тя беше наистина красива, но госпожицата със зелените очи повече го очароваше. От едната се възхищаваше, а искаше да прозре в тайните на другата и да я опознае по-отблизо.
Докато Раул се колебаеше, дамата плати и излезе заедно с трите деца. Да я последва ли? Не знаеше коя от двете ще вземе надмощие. Трудно му беше да избере между сините и зелените очи, но накрая стана, стремително хвърли пари на бара и изскочи навън. Зелените очи бяха взели връх.
Улицата го посрещна с изненада. Госпожицата със зелените очи разговаряше на тротоара с младия мъж, който следеше англичанката. Диалогът им приличаше по-скоро на спор. Очевидно младото момиче искаше да мине, а господинът му пречеше. Това беше толкова очевидно, че въпреки приличието, Раул беше готов да се намеси. Намерението му беше осуетено, преди да предприеме нещо. От току-що спрялото пред сладкарницата такси слезе един мъж. Виждайки сцената на тротоара, той изтича, вдигна бастуна си и с един замах отхвърли шапката на мъжа с намазаните коси. Настъпи суматоха. Пострадалият направи крачка назад, но после бързо се спусна към нападателя.