— Не знаеш ли какво стана с маркиз де Талансей?
— Не — отвърна Раул, — който не искаше да натъжи младата девойка. — Убеден съм, че се е върнал в селото. Или е болен, или е забравил за срещата.
Уклончивият отговор не задоволи Аврелия.
— Да си вървим — каза тя.
Изкачиха се до полуразрушената колиба. Оттам Раул искаше да стигнат до изхода на високата стена. Като завиваха, Аврелия посочи един пълен чувал, който беше подпрян на близката скала.
— Чувалът изглежда се движи — каза изненадано тя. Раул хвърли един поглед към него, помоли Аврелия да го изчака и се затича. Една мисъл мина през главата му. Когато стигна до скалата, разтвори чувала и от него се показа детска глава. Раул позна малкия съучастник на Жодо, познат му от избата на братя Лубо.
Детето спеше. Раул разбра обяснението на загадката, която го измъчваше. Той разтърси хлапака.
— Ти ли ни проследи от улица Крусел? Предполагам, че Жодо е успял да те скрие в багажника на автомобила и така ти си пристигнал с нас в Клермон Феран. Признай или ще те напляскам!
Момчето се беше стреснало и не разбираше какво става. То избъбри:
— Тонтон искаше това.
— Кой е този Тонтон?
— Чичо Жодо.
— Къде е той сега?
— Сутринта, когато водата се оттегли, слезе заедно с Вилхелм там, долу. Търсеха и събираха разни неща.
— Преди да дойдем ние?
— Да, преди вас и госпожицата. Когато излязохте от пещерата, те се скриха зад стената, която е в онзи край. Тонтон ми нареди да го чакам тук и аз през цялото време ги наблюдавах.
— Къде са сега те?
— Не знам, стана ми топло и заспах. Когато се събудих, те се биеха помежду си. Бяха намерили нещо, което блестеше като злато и не можеха да си го поделят. Видях ги как паднаха на земята. Тонтон нанесе удар с нож и после стана нещо страшно. Стената се сгромоляса върху тях.
— Кога и къде стана това? — извика Раул, поразен от разказа на момчето.
— Когато биеха камбаните. А всичко се случи там, накрая…
Детето погледна надолу и се изненада.
— Водата е дошла отново! — изплака то. — Тя ги е заляла и те не са могли да излязат…
Раул запуши с ръка устата му.
— Мълчи и нито дума повече.
Аврелия стоеше до тях. Беше чула всичко. Жодо и Вилхелм бяха погълнати от водата. Камъните от рухналата стена бяха затиснали телата им.
— Това е страшно наказание за тях — промълви тя. Детето започна да плаче. Раул му даде пари и визитната си картичка.
— Ето ти сто франка. Ще се качиш на влака и ще отидеш на адреса, който е написал тук. Там ще се погрижат за теб.
На връщане мълчаха през цялото време. Пред санаториума, където живееше Аврелия, се сбогуваха много хладно. Преживяното беше разстроило много двамата влюбени.
— Нека се разделим за няколко дни — каза Аврелия. — Аз ще ви пиша.
Раул протестира:
— Тези, които се обичат, не се разделят никога.
— Влюбените не се страхуват от раздяла, защото животът винаги ги събира — отговори му тя.
Той се съгласи с нежелание. След една седмица получи следното писмо:
„Скъпи приятелю,
Аз съм съсипана. Случайно научих за смъртта на моя настойник Брежак. Било е самоубийство, нали? Узнах и за гибелта на де Талансей, който е бил намерен паднал в една пропаст. Казват, че е било по невнимание. Престъпление е, нали? Ако към това прибавим ужасната смърт на Жодо и Вилхелм, на мис Бакфийлд, на двамата братя, а някога и на дядо ми д’Астьо…
Аз заминавам, Раул. Не се опитвайте да ме търсите. Самата аз не знам накъде ще тръгна. Имам нужда от време, за да размисля и да взема решение.
Обичам ви, приятелю мой. Простете ми и ме чакайте“.
Раул не чака нито за миг. Обърканите думи в писмото, страданията, които долови в него, го накараха бързо да я намери.
Минаха доста дни, но не успя да я открие. Мислеше, че отново е потърсила закрила в манастира, но там я нямаше. Мобилизира всичките си връзки и приятели, но всичко беше безполезно. Беше отчаян. Страхуваше се някой нов враг да не заплашва момичето. Така изминаха два мъчителни месеца, докато един ден получи телеграма.
В нея Аврелия го молеше да дойде на другия ден в Брюксел, на среща в гората Камбри.
Радостта на Раул беше безкрайна. Когато я видя да идва замяна, с изписано щастие на лицето, беше готов да полети.
Тя му протегна ръка:
— Прощавате ми, нали Раул?