Те тръгнаха, нежно допрени един до друг, сякаш никога не са се разделяли. След малко тя каза:
— Спомняте ли си как ми казахте, че имам две съдби, които постоянно се сблъскват една с друга и ми причиняват страдания. Едната, която е изпълнена с радост и щастие, отговаря на истинската ми натура, а другата е наситена със смърт и катастрофи. Ако не бяхте ме спасявали толкова пъти, сега щях да съм паднала в най-дълбоката пропаст. След всичко, което се случи, бях толкова уморена, че животът ме ужасяваше. Дори любовта ни през двата дни в Жювен не можа да ме извади от черната действителност. Цялата история, която вие виждахте като чудна и изключителна, за мен имаше фатален и мрачен вид. Това е естествено след всичко което преживях, нали Раул? Вие ми казахте: „Ето царството ви“. Но аз не го искам. Не искам да имам никаква връзка с миналото. Отказвам се от това „царство“. Наследница съм на огромно богатство, но и на престъпления и ужаси, чиято тежест не бих могла да понеса.
— Ето завещанието на маркиза — каза той и й подаде един лист, който извади от джоба на сакото си.
Аврелия взе листа и го накъса на парчета, които вятърът разнесе.
— Всичко е свършено. Повече няма да се връщам към миналото. Не съм героиня. Страхувам се това да не предизвика нови престъпления. Аз съм просто влюбена жена, която желае едно единствено нещо — да обича и да бъде обичана.
— Млада госпожице, това е много опасно — каза Раул.
— Опасно е само за мен. Като предлагам живота си, не искам нищо от вашия. Можете да запазите тайнствеността, която ви заобикаля. Приемам ви такъв, какъвто сте. За мен любимият ми е най-благородният и привлекателен мъж, който съм срещала през живота си. Искам само едно от него: да ме обича, колкото е възможно по-дълго.
— Винаги ще те обичам, Аврелия!
— Раул, за съжаление вие не сте човек, който обича продължително време. Колкото и малко да е то, ще бъда щастлива да го преживея заедно с теб. Сигурна съм, че няма никога да съжалявам. Ще ви очаквам тази вечер в театър Роял. Там съм запазила ложа за двама ни.
Те се разделиха, изпълнени с нежност.
Вечерта Раул отиде в театъра. Поставена беше операта Бохеми, в която главната роля изпълняваше младата певица Люси Готие.
Люси Готие беше Аврелия.
Раул разбра всичко. Независимият живот на артистка позволяваше на младата дама да не спазва известни условности. Тя беше свободна.
Представлението завърши и бе изпратено с бурни овации. След малко Раул бе поканен в ложата на Аврелия. Когато влезе, една прекрасна руса глава се наведе към него и две страстни устни се сляха с неговите.
Така завърши странното и страшно приключение, което причини толкова смърт и нещастие. Раул се опита да вкара в правия път малкия съучастник на Жодо. Повери го на вдовицата Ансивел, но тя се пропи, щом узна за гибелта на сина си. Така малкото момче, което беше израснало в престъпния свят, остана да се скита по улиците. Изпратиха го в поправителен дом, но избяга и заедно със старата вдовица замина за Америка.
Поумнелият Марескал получи повишението си. Един ден, когато той влезе в кабинета на господин Ленорман, знаменитият директор на полицията бе принуден да потрепери, смаян от срещата. След краткия разговор господин директорът се приближи към подчинения си и с цигара му каза: „Огънче, моля“. По тона, с който беше изречена тази фраза, Марескал позна Арсен Люпен.
След това още много пъти той продължаваше да го вижда. Винаги с нова маска, подигравателно настроен и с намигащо око. Без изключение, при всяка среща беше принуден да чува думите: „Огънче, моля.“
Раул купи имението в Жувен, но от уважение към Аврелия не разкри на никого тайната на потопения римски град. Жувенското езеро и Жувенският фонтан се числят към онези ценности и баснословни богатства, които Франция ще наследи от Арсен Люпен.