— Разбира се, тетко… Аз вас ви обичам, и колкото ми стига ръка, ще ви помогна!
— Господ да те поживи, лели!
— Ще ви помогна, тетко! Честната си дума давам!
— Така, Велинчо, така… ти си добър, лели, баща ти беше такъв достоен… Пази се… хората лоши станаха… много лоши! — рече, прояснена от вътрешна радост, леля Кирилица и в душата й се роди едно страхопочитание към богатия й братеник, който се яви тука тъкмо сега, когато са съвсем засиромашели.
— Лош стана светът, тетко, лош! Гледаш го, приятел ти, говори ти… преструва се такъв, а да му падне случай, тъй на, с два пръста би те смачкал! Ами предпазвай се и туйто. Вълк да си, в село ли си — лай като куче!
— Така, лели, а? Ти си имаш парици?
— Колкото за това, слава богу — имам… Тръгнах за стока в София, па си рекох: стой, аз тука свои хора имам. Трябва да ги видя. И ако, не дай боже, са в нужда, да им помогна… Свой своето не храни, ама тежко и горко кой си го няма!
— Така, лели, така… Да си жив, че те господ изпрати да се видим! — заплака пак Кирилица от радост.
— Ето, мисля си, тетко, що е от човека? Никой си не знае дните!… И аз рекох да се видим, че утре кой знае какво ще се случи с нас!
— Господ от зло да чува, лели!
— Ох! — въздъхна Велин, — аз право да ти кажа, тетко, съм уморен… много ходих, а не съм навикнал пеши… Търговията иска скитане… Истина, файтони и железници колкото искаш, ама… Сега се излъгах и така съм се уморил, та съм капнал.
— Може и да си гладен, лели?
— Па и гладен съм — засмя се Велин, който все повече се вдъхновяваше и повече растеше пред въображението на тетка Кирилица.
Тя се разбърза, стъкна огън, опържи яйца, намери вино и сложи богата трапеза на своя мил гост. Велин не знаеше как да благодари, а тя не знаеше как да се извини, че тъй набързо е шетала, та може да му не е угодно.
— Ние сме селяни, леля… Ти може да не си научен…
— Глей си работата, тетко… Аз съм научен на всичко!
— Къща имаш ли си, Велине?
— Е, тетко, да е да ми дойдеш на гости! Хем ако искаш, ще те заведа, да ми видиш дома, та да се чудиш и маеш. Палат имам, палат! Какви генерали стоят по-доле от мене!
— Дай боже да е истина! — кръсти се добродушната Кирилица.
— Ще те заведа, тетко, да постоиш там някой и друг ден, да погостуваш на жената и децата. Що има да ти се радват!
— Та и булка си имаш, Велинчо?
— Имам, тетко. Тя не ви познава, ама да видиш чудо — често ви сънува и както ми разправя — явявате й се насън също каквито сте си.
Лелята пак се разплака.
— Ами дечица имате ли си, Велинчо?
— Пет — все момчета!
Кирилица не можеше да каже нищо. Два реда сълзи се ронеха от очите й и говореха каква радост, каква милост и обич се топяха в сърцето й.
Вятърът с двойна сила зафуча навън. Черковното клепало пак звънна в нощта и гнилата кобилица на герана пак тъжно простена в двора.
— Ох! Мен ми се спи, тетко… много ми се спи! — въздъхна Велин.
Тетка Кирилица извади нови черги и грижливо приготви легло на Велин. Той легна несъблечен, от страх да не настине, защото бил потен. В стаята пак настана мрак. Мъжделивата светлина на кандилцето пак затопи по стените големите сенки на покъщнината, трепкаво и пресекливо, като разговорите, които от време на време сънно повеждаше тетка Кирилица.
Ликът на божията майка гледаше от иконостаса благ, тъжен и милостив.
Сутринта Кирилица стана рано, с грижа да се отличи пред милия си братанец, когото цели години не беше виждала. Ала леглото на госта беше празно. А новите чешири на бае Кирил и долните му дрехи, които снощи висяха на стената — липсваха.
През деня двама стражари, покрити с прах, спряха морните си коне пред портата на буля Кирилица и запитаха:
— Стрино, снощи тук е пристигнал един твой роднина, избягал от затвора. Ще влезем в къщи да го потърсим.