Джон натисна силно, за да не му трепери кракът. Моторът изрева и колата отскочи от бордюра. До другата пряка обаче вече доста добре я владееше.
— Плъзга се като кораб по гладки води — обърна се той към двамата си пасажери. Сравнението му хареса.
Мистър Луц се взираше напред.
— Като какво?
— Като кораб.
— Не карай така бързо — каза Телма.
— Моторът е толкова тих — обясни Джон. — Като мъркаща котка.
Един камион тръгна да завива без мигач, вместо да продължи по Пърл Стрийт. Мистър Луц опита да спре, натискайки с крак празния под пред себе си. Джон едва се сдържа да не прихне.
— Виждам го — каза той и намали, колкото камионът да завие. — Тези шофьори си въобразяват, че пътищата са техни — додаде, като плъзна пръсти от волана на коленете си и само с една ръка профуча покрай един автобус. — Колко вдига на дълъг път?
— Това се казва въпрос, Джон — каза мистър Луц, — но не мога да ти отговоря. Към сто и трийсет.
— Спидометърът показва до сто и седемдесет — каза Джон. И пак мълчание — никой не му отговори. — Хей да му се не види! Че то и едно бебе може да кара такава кола.
— Като теб например — подразни го Телма.
Пред магазина за напитки бяха паркирани много коли, затова Джон трябваше да вкара големия буик във втората редица.
— Стига, стига — каза мистър Луц. — Не се приближавай повече. Оп!
Той изскочи от колата, преди Джон да бе спрял напълно.
— Чакайте с Теси тук. Аз ще вляза да купя виното.
— Мистър Луц! Ей, мистър Луц! — провикна се Джон.
— Татко! — изписка Телма. Мистър Луц се върна.
— Какво има, деца мои?
Тонът му, забеляза Джон, бе започнал да изтънява. Сигурно огладняваше.
— Ето тия пари ми дадоха. — Джон издърпа два смачкани долара от джобчето на гащеризона си. — Майка каза да взема нещо хубаво, но по-евтино.
Нещо хубаво, но по-евтино? — повтори мистър Луц.
— Спомена за калифорнийско шери.
— Какво каза? Да го вземеш или да не го вземеш?
— Май да го взема.
— Май. — Мистър Луц се отдръпна небрежно от колата и се упъти пак към магазина, като нареждаше: — Вие с Теси чакайте тук. Да не тръгнете нанякъде. Става късно. Ей сега се връщам.
Джон се облегна назад и със задоволство постави ръка на волана.
— Баща ти ми харесва.
— Не знаеш как се държи с мама — отвърна Телма.
Джон разглеждаше съсредоточено изчистената линия под китката и палеца си. Стисна юмрук и гладките мускулчета на ръката му потрепнаха.
— Знаеш ли какво ми липсва? — каза той. — Ръчен часовник.
— Хайде, Джан — възнегодува Телма, — стига си се любувал на собствената си ръка. Направо е отвратително.
Усмивка пробягна по устните на Джон, но здравите му жилести пръсти не помръднаха.
— Точно сега душа давам за едно дръпване.
— Татко винаги държи един пакет в жабката — каза Телма. — Бих го взела, ако ноктите ми не бяха толкова дълги.
— Аз ще я отворя.
Джон се пресегна, натисна бутона и след като заяде малко, издадената вратичка се отвори. Те издърпаха една цигара от овехтелия пакет „Лъки страйк“ и запушиха на смени.
— Ох — каза Джон, — това първо дръпване, дето със зъби и нокти си проправя път през гърлото.
— Внимавай за татко. Не понасят, когато пуша.
— Телма.
— Да?
Тя го гледаше право в очите — едната й страна бе засенчена в синкав мрак.
— Не си скуби веждите.
— Мисля, че ми отива.
— Същото е като това „Джан“.
Помежду им настъпи не неловко, но все пак мълчание.
— Метни цигарата, Джан. Татко току-що мина покрай витрината.
Престоят в магазина за напитки бе поотрезвил мистър Луц.
— Готово, Джон — каза той делово и подаде на момчето висока тъмновишнева бутилка. — По-добре аз да карам. Ти си шофьор от класа, но аз знам пътя.
— От вас мога да си тръгна пеша, мистър Луц — каза Джон, като беше сигурен, че мистър Луц няма да го остави да върви пеша. — Благодаря много за всичко, което направихте.
— Ще те закарам. Няма да държим филаделфийците да чакат я. Не можем да оставим този младеж да върви километър и половина пеша, нали, Теси?
В припрения тон на бащата прозвучаха нотки на решителност и заплаха, които заставиха момчето и момичето да мълчат през целия път, докато излязат от града, макар няколко неща да безпокояха Джон.
Когато колата спря пред тях, той събра кураж и попита:
— Извинете, мистър Луц, дали нямаше някакво ресто?
— Моля? О, щях да забравя. Татко ти ще ме вземе за мошеник.
Той бръкна в джоба си и без да гледа, подаде на Джон долар и две монети — от двайсет и пет цента и от един цент.
— Много ми се вижда — каза Джон. Виното, изглежда, беше евтино. Стомахът го присви; може би сбърка. Може би трябваше да остави майка си да се обади на баща му, както тя искаше, вместо да я моли да го пусне сам.