Той се втурна и заблъска множеството, което слисано отстъпи към коридора. Виковете му кънтяха навред из апартамента. Гостите панически се измъкваха.
— Идете да се накиснете пак в тинята, във великата родна смрадлива тиня! Спасявайте се цивилизовано, първо жените и децата! Овъргаляйте се и потъркайте четина в дъските на кочината! Извисеност ли? Романтиката сега е в пеещите презервативи!
Симеон затисна вратата зад гърба на последния и се подпря на ламперията. Почти не дишаше, пощурялото му сърце думкаше в ребрата. Главата щеше да се пръсне.
Едва се дотътри до дивана и легна, чувстваше се разнищен. Слабо поскърцване издаде, че в стаята има някой.
— Пръждосай се! — изстена писателят.
— Не може ли да остана? Само аз съм…
Детското гласче го озадачи и той отвори очи. Момченцето беше десетина годишно и боязливо стоеше до бюфета. Беше мръсно, целите му дрехи бяха опръскани с кръв и кал.
— Измий се, виж какъв си — с мъка отрони Симеон.
— Но аз така загинах, забрави ли? При катастрофата във „Фениксът“.
— Това вече няма значение… Само стой мирен…
Някой прониза гърдите на стареца с безброй остриета, дъхът му насила открехна восъчните устни. Той се отпусна и притихна.
Наоколо беше разтурено, отпадъците от гостите личаха навсякъде. Хлапето се почуди какво да прави, взе кутия шоколадови бонбони и седна зад писалището. Лапна два бонбона, направи станиолчетата на топче и внимателно включи транзистора. Приглушеният глас обяви, че неидентифицираният летящ обект отново се е появил над града, отдалечавайки се в южна посока. Военните засекли местонахождението и контролирали пребиваването му над територията на страната. Той съвсем скоро щял да напусне родните предели…
Симеон се разбуди от ново позвъняване. Надигна се и се огледа в блажено неведение. Тялото му беше вдървено от неудобния диван, ала бодежите в гърдите бяха изчезнали. Гъгнещият сигнал начесто пробиваше черепа му.
— Още ли не си готов, старче? Обличай се, закъсняваме за посещението!
Митко Найденов, негов събрат по перо, най-добър приятел от памтивека и секретар на разменни начала. Изглеждаше подмладен, тъмносиният костюм му придаваше строгост и респект, в разрез с подвижните очички на невестулка. Вратовръзката беше копринена, а обувките му лъщяха като темето на старши научен сътрудник.
— Закъде си се наконтил така? — Симеон го въведе и тромаво разкърши тялото си. — Не помня да сме се уговаряли.
— Не сме се уговаряли, спешно е. До два часа трябва да сме в дома на Тъмнокожев.
— Кой Тъмнокожев? Критикът ли?
— Критикът.